Когато минаваше покрай „Линъкс терас“, на път към училището, Лакиша си даде сметка, че не може да разчита на гнева или на оправдания.
Можеше да разчита само на оцеляването. Понякога човек трябва да се погрижи сам за себе си и да поеме ръката на онзи, който предлага да му помогне.
Някои неща правим, защото трябва…
Това беше едно от тях.
37.
В училище Джинива взе домашните си. Да не повярваш — задачата ѝ по литература бе да напише доклад по „Завръщане в Харлем“ от Клод Макей, първата книга бестселър от чернокож автор, написана през 1928 година.
— Не може ли Е. Е. Къмингс или Джон Чийвър?
— Сега учим чернокожи автори, Джинива — изтъкна учителят.
— Тогава Франк Йърби или Октавия Бътлър.
— О, те са прекрасни писатели, Джен, но не са писали за Харлем. Това е темата за този срок. Давам ти Макей, защото мисля, че ще ти хареса. Той е сред най-противоречивите писатели от Ренесанса. Макей е бил критикуван много, защото отразява лошата страна на Харлем. Пише за примитивните аспекти на квартала. Това не се е харесвало на Дюбоа и други интелектуалци от онова време. Точно по твоята специалност.
„Баща ми сигурно може да ми превежда — вкисна се тя. — Нали толкова обича квартала и местния жаргон.“
— Пробвай. Сигурен съм, че ще ти хареса.
„О, не, няма“ — помисли си Джинива.
Баща ѝ я чакаше пред училището. Отидоха на близката автобусна спирка. Внезапно излезе вятър, вдигна прах и те затвориха очи. Бяха постигнали някакво примирие и тя се съгласи да я заведе на някакъв ямайкски ресторант, който толкова обичал навремето.
— Там ли е още? — хладно попита Джинива.
— Не знам, но можем да открием нещо друго. Ще експериментираме.
— Нямам много време — отбеляза тя и потрепери от студа.
— Кога ще дойде автобусът?
Джинива погледна към отсрещния тротоар и се намръщи. Само това ѝ липсваше. Видя Лакиша. Толкова типично за нея — не я беше послушала и бе дошла.
Киш ѝ помаха.
— Коя е тази? — попита баща ѝ.
— Една приятелка.
Лакиша погледна подозрително баща ѝ и ѝ махна да се приближи.
Нещо не беше наред. Киш се усмихваше, но личеше, че нещо я тревожи. Може би се питаше какво прави Джинива с този човек.
— Чакай тук — каза Джен на баща си.
Тръгна към Лакиша, която примигна и си пое дълбоко въздух. Бръкна в чантичката си.
„Какво означава това?“ — запита се Джинива. Приближи се до приятелката си. Киш се подвоуми, пристъпи към нея.
— Джен.
Джинива се намръщи:
— Момиче, какво има…
В този момент до тях спря кола. Джинива се сепна. Вътре беше училищната психоложка, госпожа Бартън.
— Здравей, Джинива. За малко да те изпусна.
— Здравейте — отвърна предпазливо момичето; не знаеше кои подробности за родителите ѝ са известни на жената.
— Помощничката на господин Райм ми каза, че са хванали нападателя. И че родителите ти най-после са се върнали.
— Баща ми. — Джинива посочи към другия тротоар. — Ето го там.
Психоложката изпитателно изгледа мъжа с избелялата фланелка и окъсаното палто.
— Всичко наред ли е?
Лакиша се отдръпна и се намръщи. Изглеждаше още по-разтревожена от преди. По телефона звучеше весело, но може би се бе преструвала. И с кого бе разговаряла?
„Никой…“
Тук имаше нещо.
— Джинива? — попита госпожа Бартън. — Добре ли си?
Тя погледна психоложката.
— Извинявайте. Да, добре съм.
Жената отново погледна баща ѝ, после се обърна към Джинива, която сведе очи.
— Има ли нещо нередно.
— Ами…
— Какво става тук?
— Аз…
Нямаше как да крие повече.
— Добре, вижте, госпожо Бартън. Съжалявам. Не бях съвсем честна с вас. Баща ми не е професор. Беше в затвора, но вече е на свобода.
— Къде си живяла досега?
— Сама.
— Ами майка ти?
— Почина.
Жената се намръщи:
— Съжалявам… Сега с баща си ли ще живееш?
— Още не сме го обсъждали. Преди това трябва да уреди някои неща в съда. — Каза го, за да печели време; почти бе измислила вариант, при който баща ѝ щеше да поеме попечителство върху нея, но тя пак щеше да живее сама. — Ще остана за няколко дни у господин Райм и Амелия.
Жената пак погледна баща ѝ, който се усмихна смутено.
— Странно.
— Не искам да отида в сиропиталище — заяви Джинива.
— Не мога да изгубя всичко, което съм постигнала. Ще избягам. Ще…
— По-спокойно, де — прекъсна я с усмивка жената. — Засега няма да повдигаме въпроса. Мисля, че достатъчно преживя. След няколко дни ще поговорим. Къде отивате сега?