Оставаше големият въпрос: дали полицията вече вярваше, че момичето е в безопасност, че поръчителят е мъртъв, а двамата убийци — заловени?
Ашбъри реши, че може би не са съвсем убедени, но бдителността им е притъпена.
И така, какъв беше рискът, ако решеше сам да изпълни задачата?
Минимален. Джинива Сетъл щеше да умре.
Трябваше му само удобна възможност. Бойд му беше съобщил, че се е преместила от апартамента в Западен Харлем. Единствената връзка оставаше училището.
Ашбъри стана, излезе от кабинета и с богато украсения асансьор слезе на долния етаж. Излезе на „Бродуей“ и се обади по уличен телефон. („Никога не използвай личния си телефон, дори мобилния. Само автомати“ — учеше го Томсън.)
Поиска номера от служба „Справки“ и телефонира.
— Днес не е на училище. Ще дойде в понеделник.
— Аха, вкъщи ли е?
— Изчакайте малко.
Заместник-директорът пак заговори с някого. „Хайде, де…“ — нервничеше Ашбъри.
— Според един учител днес трябва да е в „Колумбия“, подготвя курсова работа.
— В университета ли?
— Да. Потърсете професор Матърс. Съжалявам, но не знам малкото му име.
Заместник-директорът звучеше нервно и за да не се обади в полицията, Ашбъри каза небрежно:
— Най-добре да се свържа с полицаите, които я охраняват. Благодаря все пак.
— Няма защо, дочуване.
Ашбъри затвори и се огледа. Искаше да научи само адреса ѝ, но сега се получи по-добре. Заместник-директорът не се изненада, когато спомена за охраната, значи още я пазеха. Трябваше да го има предвид.
Ашбъри бързо измисли план. Телефонира в Колумбийския университет и научи, че приемното време на професора е между един и шест часа.
Колко време щеше да стои Джинива? Надяваше се да е цял ден; предстоеше му много работа.
В 16:30 часа Уилям Ашбъри караше беемвето си през Харлем и се озърташе. Не гледаше на това място с расови или културни предразсъдъци. Виждаше само неизчерпаемите му възможности. Ашбъри преценяваше хората според способността им да се издължават навреме — по принцип и лично към него — и да си плащат наема или ипотечните вноски за жилищата, собственост на Санфордската банка. Дали длъжникът е чернокож, латиноамериканец или бял, дали е наркопласьор или работи в рекламна агенция… нямаше никакво значение. Важното бе всеки месец да си плаща вноската.
Той зави по оживена търговска улица и заоглежда уличните търговци. Това не му вършеше работа. Банкерът продължи да търси. Последната задача за деня бе най-трудна и трябваше да я свърши най-бързо. След като тръгна от кабинета си в „Санфордската фондация“, той мина през вилата си в Ню Джърси и взе ловната си двуцевка. В гаража отряза цевите — удивително трудна задача, за което отидоха шест ножовки. Сега оръжието бе дълго само четирийсет и пет сантиметра. Банкерът хвърли отрязаните цеви в езерцето зад къщата и се огледа. Замисли се, че след дипломирането си във „Васар“ голямата му дъщеря ще се омъжи на тази тераса.
Постоя малко, загледан в отражението на слънцето в студените, сини води. След това зареди срязаната пушка, сложи в колата кутия патрони и ги покри със стари книги, вестници и списания. Идеалният реквизит; професорът и Джинива нямаше да имат възможност да погледнат на дъното на кутията.
Облечен с неподхождащи си яке и костюм, с пригладена назад коса и евтини очила (най-добрата дегизировка, която намери), Ашбъри премина по моста „Джордж Вашингтон“ в Харлем и сега търсеше последния си реквизит за представлението.
Аха, ето…
Банкерът спря и слезе от колата. Приближи се до уличен търговец и си купи куфия — мюсюлманска шапчица. Арабинът го изгледа удивено. Ашбъри взе шапчицата (носеше ръкавици, пак благодарение на Бойд) и се върна в колата. Клекна и се престори, че проверява гумата си. Отърка шапчицата в тротоара около една телефонна кабина, откъдето всеки ден минаваха безброй хора. По шапката щяха да полепнат пръст и други частици — в най-добрия случай няколко косъма — които допълнително да заблудят полицията за терористичната връзка. Отърка вътрешната страна на шапката в телефонната слушалка, за да полепнат още частички за евентуален ДНК-тест. Хвърли шапката в кутията при пушката, книгите и списанията, качи се в колата и потегли към Колумбийския университет в Морнингсайд Хайтс.
Лесно намери старата сграда, в която се намираше кабинетът на Матърс. Отпред беше спряна патрулна кола; зад волана седеше полицай и внимателно оглеждаше улицата. Аха, наистина я пазеха.
Е, щеше да се справи. Беше оцелявал и при по-сериозни ситуации — по улиците на Южна Филаделфия и в залите на Уолстрийт. Най-важна беше изненадата.