Той продължи по улицата, зави зад сградата и спря. Слезе и се огледа. Да, можеше се промъкне през главния вход, докато полицаят зяпа на друга страна.
Колкото до бягството… имаше и заден изход. На приземния етаж имаше два прозореца. Ако ченгето се затичаше към постройката, когато чуе изстрелите, Ашбъри можеше да го застреля през тях. Във всеки случай, щеше да има достатъчно време да подхвърли куфията и да избяга, преди да дойдат други полицаи.
Отиде до близкия уличен телефон и набра централата на университета.
— Колумбийски университет.
— Професор Матърс, моля.
— Момент.
След малко от слушалката се чу мъжки глас с лек негърски акцент.
— Професор Матърс?
— Да.
Ашбъри се представи като Стийв Мейси, писател от Филаделфия. Обясни, че в момента провежда проучване в Лимановата библиотека — филиал на Колумбийския университет, специализирана по социология и журналистика. (Санфордската фондация хвърляше много пари по такива библиотеки и учебни заведения. Ашбъри бе участвал в благотворителни коктейли там и можеше да опише мястото, ако се наложи.)
Каза, че от един библиотекар чул, как Матърс се занимава с историята на Ню Йорк от деветнайсети век, особено периода непосредствено след Гражданската война. Осведоми се дали е вярно.
Професорът се засмя изненадано:
— Съвършено вярно. Знаете ли защо се смея? В момента тук има ученичка, която се интересува от тези проблеми.
Слава Богу. Момичето бе още там. Проблемът можеше да се реши веднъж завинаги.
Ашбъри каза, че е донесъл много материали от Филаделфия. Дали би било интересно за професора и ученичката?
Матърс отвърна, че ще го приеме на драго сърце, благодари му за интереса и попита кога ще му е удобно да намине.
Навремето седемнайсетгодишният Били Ашбъри бе допрял нож до бедрото на възрастен собственик на магазин и му напомни, че е пресрочил плащането на таксата си за закрила. Заплаши, че ако не плати веднага, ще нареже крака му на толкова места, с колкото дни е закъснял. Тогава гласът му бе спокоен като сега:
— Довечера ще пътувам, но мога да се отбия сега. Ако нещо ви интересува, можете да го преснимате. Имате ли ксерокс?
— Да.
— След няколко минути съм при вас.
Ашбъри затвори. Увери се, че предпазителят на пушката е вдигнат, взе кутията и тръгна към сградата сред малките вихри есенни листа, понесени от студения вятър.
40.
— Господин професоре?
— Вие ли сте Стийв Мейси?
Професорът носеше раздърпана папийонка и вълнено сако; бюрото му бе претрупано с книги и документи.
— Да, аз съм.
— Аз съм Ричард Матърс. А това е Джинива Сетъл.
Хилавото момиче, с черна кожа като самия професор, го погледна и кимна. Втренчи се любопитно в кутията. Беше толкова малка. Щеше ли да е в състояние да я убие?
Той се замисли за сватбата на дъщеря си на вилата, за мерцедеса, който искаше да подари на жена си, за членството си в голфклуба „Огъста“. За планираните вечери в „Л’Етоал“, който наскоро бе получил три звезди в класацията на „Ню Йорк Таймс“.
Нямаше място за колебание.
Ашбъри остави кутията на пода. За негово облекчение, бяха сами в кабинета. Той се ръкува с Матърс.
„Мамка му“ — ядоса се. Можеха да свалят отпечатъците му от кожата на жертвата. След като ги убие, трябваше да избърше дланите на професора. (Спомни си думите на Бойд: „В този занаят всичко трябва да е по правилата, иначе отпадаш“.)
Ашбъри се усмихна на момичето, но не се ръкува с него. Огледа кабинета.
— Извинете ме за бъркотията — рече Матърс.
— И при мен не е по-подредено — засмя се Ашбъри.
В стаята бе пълно с книги, списания и купища разпечатки. На стената имаше няколко дипломи. Оказа се, че Матърс не е преподавател по история, а по право. При това известен. Имаше негови снимки с Бил Клинтън и бившия кмет Джулиани.
Това също събуди някои угризения, но те не можеха да променят решението. Ашбъри не се притесняваше, че след като излезе оттук, в стаята ще има два трупа.
Побъбриха си няколко минути. Ашбъри приказваше мъгляво за учебните заведения и библиотеките във Филаделфия, но не спомена нищо конкретно за интересите си. Стараеше се той да води разговора.
— С какво се занимавате? — обърна се към професора.
Матърс кимна на Джинива, която обясни, че се интересува от съдбата на свой прадядо, Чарлз Сингълтън.
— Много странно — сподели. — Полицията смяташе, че има връзка между него и някои престъпления, които бяха извършени наскоро. Оказа се, че грешат. На всички ни обаче е любопитно да разберем какво се е случило с него. Но засега не можем да открием никаква информация.