— Да погледнем какво сте ни донесли — рече Матърс и разчисти една масичка до бюрото си. — Ще отида да донеса стол.
Сега беше моментът. Сърцето на Ашбъри се разтуптя по-силно. Спо̀мни си как острието се забиваше в плътта на магазинера. Ашбъри дори не чуваше писъците му.
Спо̀мни си с цената на колко труд е стигнал дотук.
Спо̀мни си ледените очи на Томсън Бойд.
Това го успокои.
Когато Матърс излезе, банкерът погледна през прозореца. Полицаят беше в колата, а стените на сградата бяха толкова дебели, че можеше изобщо да не чуе изстрелите. Ашбъри се наведе и бръкна в кутията. Стисна пушката.
— Имате ли снимки? — попита Джинива от другата страна на бюрото. — Иска ми се да видя как е изглеждал кварталът по онова време.
— Мисля, че има няколко.
Матърс се връщаше; извика от коридора:
— Кафе?
— Не, благодаря.
Ашбъри се обърна към вратата.
Сега!
Изправи се и вдигна пушката. Държеше я така, че Джинива да не я види.
Прицели се към вратата и сложи пръста си на спусъка.
Нещо обаче не беше наред. Матърс го нямаше.
Метално дуло се допря до слепоочието на Ашбъри.
— Уилям Ашбъри, арестуван сте. Въоръжена съм. — Момичето вече звучеше като зряла жена. — Остави пушката на бюрото. Бавно.
Ашбъри застина.
— Какво…
— Пушката. Оставѝ я. — Момичето притисна пистолета си в слепоочието му. — Аз съм полицай. Мога да си служа с това оръжие.
„Клопка!“ — ужаси се Ашбъри.
— Слушай какво ти казва.
Гласът беше на професора — но разбира се, това изобщо не беше Матърс, а ченге, което се представяше за него. Ашбъри хвърли бърз поглед към него. Чернокожият беше влязъл през една странична врата, на врата му висеше служебна карта от ФБР. Той също беше въоръжен.
„Как, по дяволите, се досетиха?“ — недоумяваше Ашбъри.
— Трепнеш ли, ставаш труп, ясно ли е?
— Няма да повтарям — добави момичето. — Остави пушката.
Ашбъри не помръдна.
Спомни си своя дядо, мафиота, спомни си писъците на магазинера, замисли се за сватбата на дъщеря си.
Как би постъпил Томсън Бойд?
Щеше да действа по правилата и да се предаде.
Абсурд! Ашбъри приклекна и се извъртя, мълниеносно вдигна пушката.
— Не! — изкрещя някой.
Това бе последната дума, която чу.
41.
— Страхотна гледка — отбеляза Том.
Линкълн Райм погледна през прозореца към река Хъдсън, скалите под Палисадата на отсрещния бряг и далечните възвишения на Ню Джърси. Бързо се извърна, отегчената му физиономия ясно показваше отношението му към живописните панорами и хората, които им се възхищават.
Бяха в Санфордската фондация, в кабинета на покойния Уилям Ашбъри на горния етаж на къщата на Хайрам Санфорд на западна Осемдесета улица. На Уолстрийт още не бяха осмислили новината за смъртта на банкера и ролята му в серията от престъпления през последните няколко дни. Не че имаше голямо значение за финансовата машина; в сравнение с машинациите на „Енрон“ и „Глобал кросинг“ смъртта на един корумпиран директор в печеливша компания не можеше да се нарече сензация.
Амелия Сакс бе претърсила кабинета за улики, свързващи Ашбъри с Бойд, беше снела отпечатъци.
Намираха се в разчистения край на залата с матови прозорци и скъпа ламперия.
До Райм и Том седяха Джинива Сетъл и адвокатът Уесли Гоудс. Криминалистът с усмивка си спомни, че бе заподозрял Гоудс в съучастничество с убиеца — заради неочакваната му поява в лабораторията и интереса му към Четиринайсетата поправка. Адвокатът имаше добър мотив да защити това основно оръжие на борците за граждански права.
Райм обаче не беше споделил с никого подозренията си, затова не се налагаше да се извинява. След неочакваното развитие на събитията, криминалистът предложи да поканят адвоката и Джинива на драго сърце се съгласи.
От другата страна на мраморната масичка седяха Грегъри Хенсън, председател на директорския съвет на Санфордската банка, помощничката му Стела Търнър и главният им адвокат Антъни Коул. Тримата изглеждаха нервни, разбираемо предвид темата на разговорите — да обсъдят „проблема Ашбъри“, както се беше изразил Райм.
Предишния ден по телефона Хенсън веднага прие да се срещнат, но побърза да отбележи, че е потресен от смъртта на колегата си при кратката престрелка в Колумбийския университет. Не знаел нищо за това — както и за банкови обири и терористични атаки — само онова, което пишели вестниците. Какво биха могли да искат от него Райм и полицията?