Жената примигна. След малко промълви:
— Основателят на нашата банка?
— Самият той.
— Това е смешно — възкликна Коул, адвокатът. — Как е възможно? Той е бил стълб на нюйоркското общество.
— Ами Уилям Ашбъри? — саркастично попита криминалистът. — Светът не се е променил. Извършвал е много финансови спекулации; в едно писмо на Чарлз се споменава за „сапунените мехури“ на Уолстрийт. Железниците са били Интернет на деветнайсети век. Акциите им рязко покачили стойността си, след което катастрофално спаднали. Може би Санфорд е изгубил състоянието си по този начин и Туийд се е съгласил да му помогне. Типично за Боса обаче, той искал да свърши работата с чужди пари. Двамата скалъпили процеса срещу Чарлз и на подготвен търг Санфорд купил имението за нищожна сума. Съборил старата къща и построил тази, в която се намираме в момента. — Кимна към прозореца. — Той и наследниците му малко по малко разпродали земята.
— Чарлз не се ли е опитал да докаже невинността си? — попита Хенсън. — Не е ли казал истината?
— Бивш роб срещу политическата машина от „Тамани хол“ — изсумтя Райм. — Как би могъл да успее? Освен това той е убил човека в кръчмата.
— Значи е убиец — побърза да отбележи Коул.
— Разбира се, че не — сопна се Райм. — Този „уинскински“ му е трябвал жив, за да докаже невинността му. Убил го е при самоотбрана. Чарлз обаче не е имал друг избор, освен да скрие трупа и да прикрие следите си. Ако научели, щели да го обесят.
Хенсън поклати глава:
— Едно нещо само не мога да разбера. Какво значение има стореното от Хайрам Санфорд за Уилям Ашбъри? Наистина, това малко уронва престижа на банката; основателят ѝ да заграби имота на бивш роб. Но най-много да му отделят десетина минути в новините. Нищо фатално. Не си струва да убиеш човек за това.
— Да. — Райм кимна. — Основателен въпрос… Проведох малко проучване. Ашбъри е ръководил сделките ви с недвижими имоти, нали?
— Да.
— И ако стане голям провал, би загубил работата и голяма част от богатството си, нали?
— Вероятно. Но защо да има провал? Това е най-доходният ни отдел.
Райм кимна към Гоудс:
— Ваш ред е.
Адвокатът хвърли бърз поглед към събеседниците си от другата страна на масата. Той просто не можеше да гледа хората в очите. Не беше обяснил намеренията си дори пред Райм. Каза само:
— Искаме да ви уведомим ви, че госпожица Сетъл смята да подаде иск срещу банката ви за компенсиране на всички щети.
Хенсън се намръщи и погледна Коул, който заговори:
— Съдейки от фактите, които ми изнесохте, евентуален иск за емоционална вреда, не би имал голям успех. Вижте господин Ашбъри е действал на своя глава, не като служител на банката. Ние не отговаряме за действията му. — Снизходително кимна към другия адвокат. — Сигурен съм, че уважаемият ми колега ще го потвърди.
Хенсън бързо добави, като гледаше Джинива:
— Но искрено съжаляваме за онова, което сте преживели. — Стела Търнър кимна. — Ще ви се реваншираме. Ще се убедите, че сме доста щедри.
— В известни граници — уточни адвокатът.
Райм изпитателно се вгледа в председателя на банката. Грегъри Хенсън изглеждаше мил човек. Добросърдечен, симпатичен. Вероятно наследствен бизнесмен — от онези, които имат талант, ръководят голяма компания, съвестно вършат работата си, остават до късно в кантората, летят с бизнес класа, за да пестят фирмени пари, помнят рождените дни на служителите си.
На криминалиста не му се искаше да го разочарова.
Уесли Гоудс обаче явно нямаше такива угризения:
— Господин Хенсън, не говоря за емоционалните щети, причинени от служителя ви, който се опита да убие госпожица Сетъл. Става дума за финансовите щети, нанесени ѝ като наследница на Чарлз Сингълтън…
— Ама чакайте… — прошепна директорът и опита да се засмее.
— … равняващи се на всички приходи, които банката ви е реализирала от имота, считано от деня на заграбването. — Гоудс погледна едно листче. — А именно 4 август 1868 година. Парите ще бъдат включени в тръстов фонд в полза на наследниците на господин Сингълтън и ще бъдат разпределени от съда. Още не сме изчислили пълната сума. — Най-накрая Гоудс погледна Хенсън в очите. — Но по груби изчисления става дума за около деветстотин и седемдесет милиона долара.
43.
— Ето за това Уилям Ашбъри е бил готов да убие — обясни Райм. — За да запази в тайна кражбата на имота на Чарлз Сингълтън. Ако някой открие истината и наследниците предявят иск, това би могло да доведе до края на отдела ви за недвижима собственост и дори до фалит на цялата банка.