— Ама… чакайте сега, това е абсурдно — запелтечи Коул.
Двамата адвокати бяха еднакво високи и хилави, макар че Коул бе с по-добър тен. Райм се съмняваше, че Уесли Гоудс се застоява много по тенискортове и игрища за голф.
— Огледайте се. Земята е застроена. Всеки квадратен сантиметър.
— Нямаме претенции за постройките — отвърна Гоудс, сякаш се подразбираше. — Искаме само земята и всички приходи, които са реализирани на нейна база.
— За сто и четирийсет години?
— Не е наша вината, че тогава Санфорд е ограбил Чарлз.
— По-голямата част от земята е продадена — изтъкна Хенсън. — Банката притежава само два блока и тази къща.
— Ще проследим, разбира се, и печалбите от тези незаконни продажби.
— Повечето сделки са извършени преди над сто години.
— Ваш проблем — измърмори Гоудс, загледан в масата.
— Не! — избухна Коул. — Няма да стане!
— Госпожица Сетъл дори е твърде умерена в исканията си. Има основания да се смята, че без имота на прадядо ѝ вашата банка е щяла да фалира още през шейсетте години на деветнайсети век. Това ѝ дава право да претендира за всичките ви активи. Не смятаме обаче да повдигаме такъв иск. Госпожица Сетъл не желае акционерите на банката да претърпят такава загуба.
— Колко щедро — измърмори другият адвокат.
— Решението е нейно. Аз я съветвах да поиска всичко.
Коул се наведе напред:
— Слушайте какво, защо не си отворите очите? Нямате никакви основания. Най-малкото, давността е изтекла. Искът изобщо няма да стигне до съдебна зала.
— Забелязали ли сте, как хората винаги започват с най-слабия си аргумент? — измърмори Райм. — Извинявайте за прекъсването.
— Колкото до давността — отбеляза Гоудс, — при тези обстоятелства тя никога не е влизала в сила, тъй че имаме основания да заведем иск за възвръщане на справедливостта.
Адвокатът бе обяснил на Райм, че в някои случаи давността може да се продължи за неограничен период, ако ответникът е прикривал престъпление, за което жертвата не е знаела или не е могла да заведем иск — например ако съдът и прокуратурата са съдействали на престъпника, както бе в случая със Сингълтън. Гоудс изтъкна този аргумент пред опонентите си.
— Каквото и да е сторил Хайрам Санфорд — заяви Коул, — то няма нищо общо с клиентите ми, сегашната банка.
— Проследихме как се е предавала собствеността на банката от „Хайрам Санфорд банк енд тръст лимитид“, основана върху фермата на Сингълтън. Санфорд е използвал банката като прикритие… За ваш лош късмет — добави Гоудс самодоволно, доколкото бе възможно за човек, който никога не се усмихва.
Коул не се предаваше:
— Какво доказателство имате, че имотът е щял да остане в семейството? Този Чарлз Сингълтън е можел да продаде фермата за 500 долара и да изчезне.
— Имаме доказателства, че е смятал да запази имота за наследниците си. — Райм се обърна към Джинива: — Какво пишеше в писмата му?
Момичето не се нуждаеше от записки:
— В едно писмо до жена си той споменава, че няма намерение да продава фермата. Цитирам: „Искам земята да остане са сина ни и неговите наследници; в занаятите и търговията има подеми и спадове, финансовите пазари са несигурни, но земята е дар Божи. Някой ден нашата ферма ще ни спечели уважение в очите на онези, които не ни зачитат. Тя ще е спасението на нашите деца и децата на техните деца.“
Райм с удоволствие влезе в ролята си на водещ:
— Помислете само как ще реагират съдебните заседатели. Няма да остане нито един непросълзен.
Коул гневно се наведе към Гоудс:
— О, разбирам каква е работата. Изкарвате я жертва, а всъщност ни изнудвате. Представяте го като компенсация за робството. Съжалявам, че Чарлз Сингълтън е бил роб. Съжалявам, че той, баща му или който и да е друг от предците му е докаран насила в тази страна. — Махна, сякаш пропъждаше муха, и погледна Джинива. — Драга госпожице, това е било преди цяла вечност. Моят прадядо е починал от туберкулоза, но аз не съдя въглищните мини в Западна Вирджиния, за да печеля лесни пари. Вие и другите като вас трябва да приемете действителността и да живеете като нормални хора. Ако хвърляхте същите усилия…
— Стига — прекъсна го Хенсън и двамата с помощничката му предупредително изгледаха адвоката.
Коул стисна устни и се облегна назад.
— Съжалявам, не исках да прозвучи така. Казах „другите като вас“, но нямах предвид…
Гледаше Уесли Гоудс, но Джинива заговори: