— Господин Коул, аз съм на същото мнение. Напълно споделям виждането на Фредерик Дъглас, който е казал: „Човек може да не получава всичко, за което работи, но трябва да заслужи всичко, за което му плащат“. Не искам лесна печалба.
Адвокатът я погледна с недоумение. След няколко секунди сведе очи. Джинива продължи:
— Разговарях за Чарлз с баща си. Научих доста за него. Например че дядо му е бил от племето йоруба и е продаден в робство във Вирджиния. Бащата на Чарлз е починал на четирийсет и две години, защото за господаря му е било по-евтино да си купи друг, по-млад роб, отколкото да го лекува от пневмония. Майка му е била продадена на една плантация в Джорджия, когато Чарлз бил на дванайсет, и той повече не я видял. Но знаете ли какво? Аз не искам компенсация заради тях. Не. Нещата са много по-прости. Нещо, което Чарлз е обичал, му е било отнето. Готова съм на всичко, стига престъплението да бъде наказано.
Коул измънка още нещо за извинение, но като професионалист не можеше да се откаже толкова лесно от защитата на клиентите си. Погледна Хенсън и продължи:
— Радвам се, че мислите така и сме готови да ви дадем компенсация за действията на Ашбъри, но този иск за собствеността… Няма да стане. Дори не е сигурно, че имате законови основания да повдигнете такова дело. С какво ще докажете, че сте наследница на Чарлз Сингълтън?
Линкълн Райм помръдна пръста си върху контролното устройство под ръката си и важно се приближи с количката до масата.
— Не е ли време да се запитате какво правя аз тук?
Настъпи тишина.
— Както можете да се досетите, рядко излизам. Защо ще бия толкова път?
— Стига, Линкълн — смъмри го Том.
— Добре, добре. Да говорим по същество. — Погледна болногледача. — Доказателство А.
— Какво доказателство? — попита Коул.
— Това беше шега. — Райм се обърна към Джинива: — Дай писмото.
Тя извади от раницата си фотокопие на едно от писмата и го постави на масата.
Представителите на банката го погледнаха.
— Това от писмата на Сингълтън ли е? — попита Хенсън.
— Хубав почерк — отбеляза Райм. — Тогава това е било нещо важно. Не като сега, когато всеки пише на компютър и може само да драска… Извинете, няма да се отклонявам повече от темата. Ето какво: помолих един приятел, Паркър Кинкейд, да сравни всички съществуващи документи, писани от Чарлз Сингълтън, включително в архивите на Вирджиния. Паркър е бивш служител на ФБР, специалист по почерци. Той официално потвърди, че този документ е писан от Чарлз Сингълтън.
— Добре — съгласи се Коул. — Писмото е негово и какво от това?
— Джинива, какво казва Чарлз?
Тя кимна към писмото и цитира по памет:
— „При все това сълзите ми (които ще видиш засъхнали върху хартията) са не от физическа болка, а от разкаяние за нещастието, което причиних на всички нас.“
— Върху оригиналното писмо има няколко петна — обясни Райм. — Анализирахме ги и открихме лизозим, липокаин и лактоферин — белтъци, които заедно с други вещества и разбира се, вода, се съдържат в човешките сълзи… Знаете ли например, че съставът на сълзите е различен, ако са пролети от болка или от душевно страдание. Тези сълзи… — кимна към листа -… са били причинени от дълбоки емоции. Мога да го докажа. Предполагам, че съдебните заседатели ще се трогнат и от този факт.
Коул въздъхна:
— Провели сте ДНК-тест, който доказва родството с госпожица Сетъл.
Райм сви рамене:
— Елементарно.
Хенсън погледна Коул, чиито очи шареха между писмото и записките му. Директорът на банката се обърна към Джинива:
— Един милион. Веднага ще ви издам чек, ако подпишете официален отказ от търсене на отговорност.
— Госпожица Сетъл е решена да изиска цялата сума, с която е ощетен родът на господин Сингълтън, в полза на всички наследници, не само собствена. — Гоудс хладно погледна директора. — Сигурен съм, че предложението ви не беше отправено само към нея и не смятате умишлено да пренебрегнете правата на другите наследници.
— Не, не, разбира се. Нека обсъдим проблема в съвета на директорите. Ще измислим нещо изгодно и за двете страни.
Гоудс прибра книжата в чантата си и обяви:
— Ще внеса иска след две седмици. Ако решите доброволно да учредите фонд в полза на ищците, потърсете ме на този телефон.
Остави визитната си картичка на масата.
Когато излизаха, Коул измънка:
— Джинива, почакайте, моля ви. Вижте, съжалявам за онова, което казах. Наистина. Беше… неуместно. Наистина ви съчувствам, на вас и прадядо ви. Във взаимна полза е да уредим нещата между нас. Господин Гоудс ще ви каже колко дълго може да се проточи такъв процес и колко скъпо може да излезе. — Усмихна се. — Имайте ми доверие. Ние сме на ваша страна.