— Все отлагаш изследванията, а през цялото време си знаел, че можеш да я движиш.
— Не знаех. Досега. Не съм се и опитвал. Страхувах се, че няма да мога. Затова престанах да мисля за това. — Той сви рамене. — Но промених решението си. Навих се да пробвам, но исках да сме сами, без доктори, без машини.
„Но и да не съм сам“ — добави мислено.
— И не ми каза!
Тя го плесна по ръката.
— Това не го усетих.
Засмяха се.
— Удивително е, Райм — прошепна тя и го прегърна. — Ти успя. Наистина успя.
— Пак ще се опитам.
Райм погледна Сакс, после — дясната си ръка. Съсредоточи се. След миг пръстите му потрепнаха. Сетне, като новородено жребче, дясната му ръка преодоля петте сантиметра до нейната и я стисна за китката.
Очите ѝ се насълзиха от радост и тя се засмя.
— Нещо да кажеш? — попита той.
— Значи ще продължиш с упражненията?
Райм кимна.
— Да уредим ли за утре час при доктор Шърман?
— Може. Освен ако не изникне нещо. Напоследък съм доста зает.
— Задължително ще насрочим изследвания — заяви Сакс.
Загаси лампата и се притисна до него. Райм усещаше присъствието ѝ, макар че не чувстваше допира.
Умълчаха се и Райм се втренчи в тавана. Дишането на Сакс стана по-равномерно. Изведнъж той се намръщи. Нещо гъделичкаше гърдите му. Отначало си помисли, че е отразена болка. После се уплаши, че получава пристъп на дисрефлексия. Даде си сметка обаче, че е нещо съвсем друго и не е свързано с нервите, мускулите или вътрешните органи. Като истински учен Райм се замисли за чувството, което изпитваше. Можеше да го сравни с онова, което видя върху лицето на Джинива при срещата им с адвоката на банката. С онова, което Чарлз Сингълтън изразяваше в писмата си.
Изведнъж Линкълн Райм осъзна какво чувства — гордост. Гордееше се с постижението си, както се гордееше Джинива със своя прадядо. Тази вечер се беше изправил пред невъзможното. Нямаше значение, че е успял да помръдне ръката си, постижението му бе друго — той най-после се почувства пълноценна личност. Точно както го описваше Чарлз Сингълтън. Осъзна, че нищо — нито политиците, нито сънародниците ти, нито собственото ти безполезно тяло — не може да те направи три пети човек. Ти сам определяш дали си пълноценен или не и какъв живот ще живееш.
Може би тези мисли бяха незначителни като лекото помръдване на ръката му, но това не го интересуваше. Той се замисли за професията си: как една люспица боя може да те заведе до кола, оставена на паркинг, където ще откриеш следа от обувка, водеща до врата, на чиято изтривалка ще е залепнало влакно от изхвърлено палто, на едно от копчетата на което ще намериш пръстов отпечатък — единствения, който престъпникът е забравил да заличи.
На сутринта специалният отряд ще позвъни на вратата му.
Правдата възтържествува, жертвата е спасена, едно семейство заживява щастливо. И всичко това благодарение на една микроскопична люспица автомобилна боя.
Малки победи — така казваше доктор Шърман. Малки победи… Понякога те са единственото, на което можеш да се надяваш, размишляваше Линкълн Райм, докато се унасяше.
И понякога ти стигат.