„Смачкайте ѝ фасона, смачкайте кучката…“
Пак стъпки. И пак спряха.
Тишина.
Обстановката засилваше безпокойството ѝ. Мрачно, влажно, тихо. Часът бе едва 8:15 и нямаше никого. Музеят още бе затворен — туристите сигурно спяха или закусваха — но библиотеката отваряше в 8:00. Когато отключиха, Джинива вече чакаше пред входа, толкова нетърпелива бе да прочете статията. Сега седеше в една ниша в дъното на голямата изложбена зала, пълна с безлики манекени с костюми от деветнайсети век и картини на мъже с чудати шапки, жени с бонета и хилави коне.
Пак стъпки. Пак спряха.
Дали да не си тръгне? Да отиде при библиотекаря, доктор Бари, докато зловещият посетител си тръгне?
Изведнъж натрапникът се засмя.
Не зловещо, весело.
— Добре. По-късно пак ще ти се обадя.
Изщракване от затваряне на мобилен телефон. Затова, значи, спираше на всяка крачка, просто е слушал какво му говори човекът от другата страна на линията.
„Нали ти казах да не се коркаш, момиче. Хората не са опасни, когато се смеят. Няма нищо страшно, когато си лафят с приятели по телефона.“
Той вървеше бавно, защото така правят хората, когато говорят. Въпреки че… що за простотия да говориш по мобилен в библиотека? Джинива отново се обърна към екрана. „Надявам се да си се измъкнал, Чарлз. Стискам палци да е станало така.“
Страхливецът се изправил, но вместо да приеме наказанието си като достоен гражданин, пак побягнал.
„И това ми било обективна журналистика“ — ядоса се Джинива.
Успял да се изплъзне от преследвачите, но само временно. Един негър, собственик на магазинче, видял бившия роб и в името на справедливостта го заклел да спре и да се предаде. Казал, че знае за престъплението на Сингълтън и го обвинил, че с действията си опозорява всички цветнокожи в страната. Будният гражданин, някой си Уокър Лоукс, замерил Сингълтън с тухла, за да го повали. Чарлз обаче приклекнал, избегнал удара и изкрещял: „Невинен съм! Не съм сторил онова, за което ме обвиняват!“
Въображението на Джинива заработи и вдъхновена от текста, тя пак започна да си представя.
Лоукс не се вслушва в думите на беглеца, изскача на улицата и започва да крещи на полицаите, че Сингълтън е избягал към пристанището.
С късащо се от мъка сърце, обхванат от мисли за Вайълет и сина си Джошуа, бившият роб отчаяно бяга.
По-бързо, по-бързо…
Зад него се чува тропот на копита. Отпред изскачат други конници, предвождани от полицай с каска и пистолет.
— Спри, Чарлз Сингълтън! Аз съм детектив капитан Уилям Симс. От два дни те търся.
Бившият роб се подчинява. Безсилно отпуска широките рамене и силните си ръце, дълбоко вдишва влажния, вонящ въздух около река Хъдсън. Наблизо е терминалът на ферибота, а в реката се вижда гора от мачти, мамещи го към свободата. Задъхан, той се обляга на голяма табела на фирмата „Суифтшуър експрес“. Чарлз се втренчва в приближаващия се полицай, тропането на конски копита отеква по паважа.
— Чарлз Сингълтън, арестувам те за грабеж. Ако не се предадеш доброволно, ще те заловим. И в двата случая ще бъдеш окован. Ако се предадеш обаче, няма да страдаш. Ако се съпротивляваш, лошо ще си изпатиш. Избирай!
— Обвинен съм в престъпление, което не съм извършил!
— Повтарям: предай се или ще умреш! Нямаш друг избор.
— Не, господине, имам — извиква Чарлз и се втурва към дока.
— Стой или ще стрелям! — изкрещява детектив Симс.
Като състезателен кон бившият роб прескача парапета на кея. За момент като че ли увисва във въздуха, после се премята и полита от десет метра към мътните води на Хъдсън. Шепне нещо — може би молитва към Исус, може би обяснение в любов към жена си и детето си, но каквото и да е то, преследвачите му не го чуват.
Четирийсет и една годишният Томсън Бойд бавно се промъкваше към чернокожото момиче.
Спусна черната шапка върху лицето си, нагласи дупките за очите и отвори барабана на револвера си, за да се увери, че е зареден. Прибра оръжието и извади дървената палка от джоба на черния си шлифер.
Криеше се зад етажерките с книги, които разделяха основната част на залата от отделението за четене на микрофилми. Разтърка очите си, които смъдяха особено силно тази сутрин. Потекоха му сълзи, премигна от болка.
Отново се огледа, за да се увери, че залата е празна.
Нито тук, нито на долния етаж имаше охрана. Нямаше камери или регистър на посетителите. Дотук добре. Все пак имаше някои проблеми. В огромната зала цареше гробна тишина и Томсън не можеше да се приближи, без да го усетят. Момичето сигурно знаеше, че в помещението има някого, и навярно бе нащрек.