Не, не, не… Това със сигурност беше противозаконно, но какво пречеше на служителите от музея да сложат верига против крадци? А може би самият нападател бе заключил вратата, за да осуети бягството на жертвата си? Мрачната бетонна шахта беше като клетка. Но дали веригата наистина пречеше на вратата да се отвори?
Имаше само един начин да провери. Хайде!
Джинива се отблъсна от перилата и се удари с всичка сила във вратата.
Тя се отвори.
„Ох, слава…“
Отекна пронизителен вой. Тя изпищя. Дали я беше прострелял в главата? Не, тя си даде сметка, че това е алармата на вратата. Пищеше оглушително като братовчедчето на Киш. Джинива изскочи на улицата и се огледа за най-добрия път за бягство, наляво или надясно…
„Хванете я, смачкайте кучката, смачкайте ѝ фасона…“
Реши да бяга надясно и изскочи на Петдесет и пета улица, сред тълпата от отиващи на работа хора; някои я гледаха подозрително. Зад нея воят на алармата отново се усили, нападателят бе отворил вратата. Щеше ли да избяга, или да я последва?
Джинива се затича към Киш, която стоеше на тротоара със сандвич и чаша кафе в ръце и се опитваше да запали цигара въпреки вятъра. Тъмнокожата ѝ съученичка — с фетски пурпурен грим и изрусени кичури — беше на възрастта на Джинива, но с една глава над нея. Изглеждаше едра, с напращели гърди и закръглени бедра — типична чернокожа тийнейджърка. Чакаше приятелката си отвън, понеже нямаше интерес към музеи — или към каквито и да било сгради, в които тютюнопушенето е забранено.
— Джен! — Киш хвърли чашката си на улицата и се затича към Джинива. — Какво става? Защо бягаш?
— Един човек… — Джинива едва си поемаше въздух, гадеше ѝ се. — Вътре имаше един мъж, нападна ме!
— Стига, бе! — Лакиша се огледа. — Къде е?
— Не знам. Гонеше ме.
— Споко. Няма нищо. Бързо!
Дебеланката — която при всяка възможност пропускаше часовете по физическо и пушеше от две години — хукна, размахала смешно ръцете си.
След две пресечки обаче Джинива спря.
— Чакай.
— Какво, Джен?
Страхът бе преминал. Смени го друго чувство.
— Хайде — задъхано я подкани Киш. — Мърдай.
Джинива Сетъл обаче бе решила друго. Страхът ѝ се беше сменил с гняв. „Не — помисли си тя, — няма така да му се размине.“ Обърна се и огледа улицата. Накрая видя, каквото търсеше, около изхода на уличката, от която току-що бе избягала, и решително закрачи натам.
Томсън Бойд спря на една пресечка от Музея за афроамериканска история и се смеси с тълпата. Беше среден човек. Във всяко отношение. Нормален цвят на кожата, кестенява коса, нормално телосложение, среден на ръст, средно хубав, средно мускулест (в затвора го наричаха Безличния Джо). Хората не го забелязваха.
Човек, който бяга в града обаче, привлича вниманието, освен ако не тича към автобус, такси или метрото. Затова тръгна с нормална крачка. Скоро се сля с тълпата. Вече никой не му обръщаше внимание.
Докато чакаше на червено на Шесто авеню и Петдесет и трета, Томсън се замисли. Накрая реши. Съблече шлифера и го преметна на ръката си така, че лесно да може да извади оръжията си. Обърна се и пак закрачи към музея.
Томсън Бойд беше майстор в занаята си и правеше всичко по правилата. Привидно сегашната му постъпка — да се върне на местопрестъплението — не беше от най-разумните, защото ченгетата скоро щяха да довтасат на мястото. И то много ченгета.
От личен опит обаче знаеше, че в такива ситуации, когато навсякъде гъмжи от полиция, хората стават непредпазливи. Често можеш да се промъкнеш по-близо до тях, отколкото в друг случай. Невзрачният човек небрежно тръгна с тълпата към музея — поредният минувач, поредният Безличен Джо на път за работа.
Нарича се чудо.
Някъде в мозъка или тялото някакъв дразнител, вътрешен или външен, те кара да направиш нещо — искам да взема чашата, трябва да пусна тигана, защото ми пари. Дразнителят предизвиква нервен импулс, който се предава по невроните в тялото. Самият импулс не е — както си мислят повечето хора — електрически ток; той е вълна, при която мембраната на неврона в определен участък за части от секундата променя заряда си от положителен на отрицателен. Импулсът винаги е с еднаква сила — или го има, или го няма — и се придвижва светкавично — с триста и седемдесет километра в час.
Когато нервният импулс достигне целта си — мускул, жлеза, орган — тя реагира; благодарение на това сърцето тупти, дишаме, танцуваме, садим цветя, пишем любовни писма или управляваме космически кораби.