Тя замълча.
— Безсмислено връщане към миналото, а? — разсеяно попита професорът.
Джинива се замисли, след това кимна:
— Май така го виждам. Тъй де, вече сме в двайсет и първи век. Трябва да гледаме напред. Това са стари битки.
Професорът се усмихна и се обърна към Райм:
— Е, късмет. Ако пак имате нужда от помощ, обадете ми се.
— Непременно.
Хилавият преподавател си тръгна. На вратата спря и се обърна.
— А, Джинива.
— Да?
— Помисли си само за едно; приеми го от човек, който е живял малко повече от теб. Понякога се чудя дали тези битки не се водят още. — Кимна към таблицата на уликите и писмата на Чарлз. — Може би сега просто по-трудно забелязваме врага.
23.
„Знаеш ли какво, Райм? Има незначителни огледи.
Знам, защото сега извършвам такъв.“
Амелия Сакс стоеше на западна Осемдесет и втора улица близо до „Бродуей“, пред внушителното имение на Хайрам Санфорд, голяма, тъмна сграда във викториански стил. Тук се помещаваше Санфордската фондация, чиито архиви им бе препоръчал колегата на професор Матърс. Тук царуваше старинен дух — освен повече от стогодишната сграда на Санфорд имаше художествена галерия, строена през 1910 година, и редица хубави стари къщи. Сакс беше нервна и без да вижда престъпници с изцапани с оранжева блажна боя гащеризони. До сградата на фондацията се издигаше украсеният със зловещи орнаменти хотел „Санфорд“ (носеше се слух, че първоначално „Бебето на Розмари“ щял да се снима в тази неоготическа сграда).
Десетина статуи на демони я гледаха от корнизите и сякаш ѝ се надсмиваха.
Щом влезе я посрещна човекът, чието име се споменаваше в „Таймс“ — Уилям Ашбъри, директор на фондацията и банковия тръст „Санфорд“. Стройният мъж на средна възраст я поздрави, без да крие удивлението си. Тук никога не ги беше посещавал полицай, така де… полицайка, всъщност никой от полицията. Сакс му обясни, че просто се интересува от историята на квартала, а не използва фондацията като база за операция под прикритие, и това като че ли малко го разочарова.
Ашбъри с готовност я остави да рови из архива и библиотеката и изказа съжаление, че не може да ѝ помогне лично; беше специалист по недвижими имоти, данъчно законодателство и благотворителни акции, не по история.
— Всъщност съм банкер — сподели, сякаш не си личеше от тъмния костюм, бялата риза, строгата вратовръзка и неразбираемите документи, подредени на купчинки по бюрото.
След петнайсетина минути Сакс вече бе в компанията на уредника, който я поведе по тъмните коридори на мазето към архива. Тя му показа рисунката на престъпника, в случай че е идвал и тук да търси статията за Чарлз Сингълтън. Библиотекарят обаче не си спомняше да е виждал този човек, нито наскоро някой да е питал за „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Посочи ѝ къде са материалите от периода, който я интересуваше, и след няколко минути тя вече седеше, неспокойна и с опънати нерви, на твърд стол в малка като ковчег кабинка, сред десетки книги и списания, разпечатки, карти и рисунки.
Започна търсенето, както Райм я бе учил да работи при огледите на местопрестъпления — първо си изгради обща представа за положението, след това планира как да действа. Раздели материалите на четири купчини: обща информация, история на Уестсайд и Галоус Хайтс, данни за борбата за граждански права в края на деветнайсети век и информация за „Потърс Фийлд“. Първо прочете за гробището. Намери доказателства, че полкът на Чарлз Сингълтън е бил настанен там. Научи как се е появило гробището и как едва е побирало мъртвите по време на холерните и грипните епидемии в средата и края на деветнайсети век, когато островът бил затрупан от камари евтини чамови ковчези, чакащи да бъдат заровени.
Интересни факти, но безполезни. Сакс се зае с материалите за борбата за граждански права. Намери огромни количества информация, включително за противоречията около Четиринайсетата поправка, но нищо за мотива, който би могъл да е причина за скалъпения процес срещу Чарлз Сингълтън. От една статия в „Ню Йорк Таймс“ от 1867 година научи, че Фредерик Дъглас и други изтъкнати борци за граждански права посетили една църква в Галоус Хайтс. След това Дъглас споделил пред репортери, че е дошъл да обсъжда прокарването на Четиринайсетата поправка с неколцина свои съратници. Това обаче им беше известно от писмата на Чарлз. За самия Сингълтън не се споменаваше нищо, но имаше препратка към някаква статия в „Ню Йорк Сън“, където подробно се описвали усилията на бившите роби, помагащи на Дъглас. Споменатият брой обаче го нямаше в архива.