„Значи сме бъркали от самото начало“ — замисли се Райм. Съдбовната среща на Чарлз Сингълтън изобщо не е била на острова.
— Има още нещо интересно. Кръчмата е изгоряла. Умишлен палеж.
— Дали случайно не е станало в деня, когато Чарлз Сингълтън е отишъл… как се беше изразил? Да потърси възмездие?
— Да. На петнайсети юли.
„Завинаги погребана под пръст и глина…“
Нещо друго за него? Или за кръчмата?
— Още не.
— Продължавай да търсиш.
— Дадено.
Затвориха.
Телефонът бе свързан с високоговорителите и Джинива чу разговора.
— Мислите ли, че Чарлз е подпалил кръчмата? — попита разтревожено.
— Не е сигурно, но основната цел на палежите обикновено е заличаване на улики. Може би това е целял Чарлз, да прикрие нещо свързано с кражбата.
— Вижте това писмо — настоя Джинива. — Той пише, че кражбата е нагласена, за да го опозорят. Още ли не сте се убедили, че е невинен?
Втренчи се настоятелно в Райм.
— Да, мисля, че е невинен — отвърна той.
Тя кимна и леко се усмихна. Погледна очукания си часовник и заяви:
— Трябва да се прибирам.
— Ще те закараме — намеси се Бел.
Джинива събра писмата на Чарлз.
— Ще се наложи да ги задържа — каза Райм.
— Да ги задържите ли? Като доказателства?
— Само докато разберем какво става.
Джинива се подвоуми.
— Ще ги пазим.
— Добре.
Тя ги подаде на Мел Купър, който забеляза тревожния ѝ поглед и попита:
— Искаш ли да им направим копия?
Това като че ли я смути:
— Ами, да. Само… те са, нали се сещате, семеен спомен. Това ги прави много важни.
— Няма проблем.
Той ги преснима на ксерокс и ѝ ги даде. Джинива внимателно ги сгъна и прибра в чантата си.
Телефонът на Бел иззвъня. Той се обади, послуша известно време, след това каза:
— Чудесно, донесете го веднага щом ви е удобно. Много сме ви задължени. — Даде адреса на Райм, след което затвори и обясни: — От училището. Намерили са записа от училищния двор, когато съучастникът на Извършител 109 е бил там. Веднага ще го донесат.
— Бога ми — възкликна Райм, — да не искаш да кажеш, че вече имаме истинска следа? И че не е отпреди сто години?
Бел се свърза по радиостанцията с Луис Мартинес и даде указания. След това се обади на Барби Линч, която охраняваше улицата пред дома на Джинива, и тя докладва, че всичко е чисто.
Накрая Бел телефонира на чичото на Джинива, за да се увери, че е у дома.
— Ало?
Бел се представи.
— Добре ли е тя? — попита чичото.
— Добре е. Идваме към вас. Наред ли е всичко?
— Да, всичко е нормално.
— Някакви вести от родителите?
— От нейните ли? Да, брат ми се обади от летището. Скоро тръгват насам. Полетът им се е забавил.
Навремето Райм често летеше до Лондон за консултации със „Скотланд ярд“ и други европейски полицейски агенции. Тогава пътуването през океана бе като разходка до Чикаго или Калифорния. След 11 септември вече не беше така. „Шантав свят“ — помисли си той. Ядосваше се, че родителите на Джинива се бавят толкова. Тя бе може би най-зрялото дете, което познаваше, но при все това се нуждаеше да е до майка си и баща си.
Радиостанцията на Бел изпращя и Луис Мартинес докладва:
— Отпред съм, шефе. Колата е готова, вратата е отворена.
Бел затвори и се обърна към Джинива:
— Да тръгваме.
— Ето те и теб — каза Джон Ърл Уилсън на Томсън Бойд, който седеше в една закусвалня на Броуд Стрийт в долен Манхатън.
Хилавият бял мъж с вид на мухльо подаде на Бойд найлонов плик. Томсън погледна вътре.
Уилсън седна срещу него. Бойд огледа съдържанието на плика. Имаше голям картонен пакет и по-малък хартиен плик. От „Дънкин донътс“, макар че съдържанието му едва ли беше понички. Уилсън използваше пликовете на тази верига закусвални, защото бяха импрегнирани и пазеха от влага. Той беше истински майстор.
— Ще хапнем ли нещо? — попита.
Покрай тях мина сервитьорка с чиния салата. Уилсън беше гладен. Но макар че с Бойд се срещаха все в кафенета и ресторантчета, двамата никога не се бяха хранили заедно. Любимата храна на Уилсън беше пица с газирана вода и обичаше да яде в апартамента си, пълен с инструменти, жици и компютърни части. Все пак Бойд можеше да го почерпи поне един сандвич.
Убиецът обаче отговори:
— Тръгвам след минута-две.
Пред Бойд стоеше чиния с наченат агнешки шишкебап. Уилсън се надяваше поне това да му предложи. Бойд не го направи. Усмихна се на сервитьорката и тя отнесе чинията. Бойд да се усмихва? Нечувано. Уилсън за първи път го виждаше (макар че трябваше да признае, усмивката бе доста странна).