Трак, трак — количката подскачаше по осеяния с боклуци паваж. Той с мъка я спираше да не се блъсне в някоя стена. Трябваше обаче да върви между сградите. Ако се приближеше по главната улица в този спретнат квартал, веднага щеше да привлече подозрения. В тесните проходи обаче нямаше да направи впечатление. Богатите хвърлят празни бирени кутии по-често от бедняците, пък и тук боклукът бе с много по-добро качество. Много по-естествено е един бездомник да си търси препитание в Западен Харлем, отколкото в Централен.
Колко още?
Джакс погледна напред и присви очи. До къщата на момичето оставаха две пресечки.
Почти беше стигнал. Почти бе изпълнил задачата си.
Глождеше го. Като сърбеж.
За паралитик като Райм, който има чувствителност на врата, раменете и главата, но не може да се почеше, това бе адско мъчение.
Сега обаче сърбежът бе отвътре. Някакво предчувствие.
Нещо не беше наред. Какво?
Том го попита нещо, но той не го чу.
— Линкълн?
— Мисля. Не виждаш ли?
— Не, мисълта не се показва навън — контрира болногледачът.
— Млъквай.
Какъв беше проблемът?
Той отново се вгледа в таблицата, профила, старите писма и изрезки, в странното изражение на обесения от картата… Но някак си предчувствието му не беше свързано с уликите.
В такъв случай би трябвало да не му обръща внимание.
„Да се върнем на…“
Райм се сепна. Беше на ръба да се сети. Изплъзваше му се.
Имаше някакво несъответствие. Някой беше казал нещо, което не се връзваше.
Изведнъж…
— Ох, мамка му. Чичото!
— Какво? — сепна се Купър.
— Божичко, чичото на Джинива.
— Какво?
— Джинива каза, че е брат на майка ѝ.
— И какво?
— Когото разговарях преди малко с него, каза, че току-що е говорил с брат си.
— Може би е имал предвид зет си.
— Когато имаш предвид зет си, казваш „зет“… Команда, набери Бел.
Телефонът иззвъня и детективът вдигна.
— Бел.
— Роланд, у Джинива ли си?
— Да.
— Телефонът ти няма високоговорителче, нали?
— Не. Казвай.
Детективът инстинктивно разкопча якето и капачето на кобура си. Гласът и ръката му не потрепваха, макар че сърцето му затуптя по-силно.
— Къде е Джинива?
— В стаята си.
— А чичото?
— Не знам. Отиде до магазина.
— Слушай, има разминаване във версиите за роднинската връзка. Той каза, че е брат на баща ѝ, а според нея е брат на майка ѝ.
— Мамка му! Самозванец?
— Отиди при Джинива и стой с нея, докато разберем какво е положението. Ще изпратя още двама души при вас.
Бел изтича пред стаята на момичето и почука. Никой не отговори.
Сърцето му се разтуптя още по-силно, той извади пистолета си.
— Джинива!
Нищо.
— Роланд — извика Райм. — Какво става?
— Чакай малко — прошепна детективът.
Приклекна, отвори вратата, вдигна пистолета и влезе.
Стаята беше празна. Джинива Сетъл я нямаше.
25.
— Централа, имаме десет двайсет и девет, възможно отвличане.
Бел спокойно повтори зловещото съобщение и даде местоположението си.
— Жертвата е чернокожо момиче на шестнайсет години, метър и шейсет, около петдесет килограма. Заподозреният е възрастен чернокож, набит, около четирийсетте, с къса коса.
— Прието. Екипите са изпратени, край.
Бел прибра радиостанцията, нареди на Мартинес и Линч да претърсят сградата и излезе на улицата. Линч бе наблюдавала постройката отпред, а Мартинес — от покрива. Очакваха обаче Извършител 109 и съучастникът му да дойдат отвън, не отвътре. Преди около три минути Мартинес бе забелязал момиче и мъж, който би могъл да бъде чичото, да излизат от сградата. Не им беше обърнал внимание.
Бел огледа улицата. Видя само неколцина чиновници на път за работа. Изтича до прохода между къщата на Джинива и съседната постройка и видя един бездомник с количка с боклуци, но той беше на две пресечки. Бел щеше да го разпита малко по-късно. Сега имаше по-надеждни свидетели — няколко момиченца, които скачаха на въже.
— Хей, момичета.
— Здрасти.
Въжето падна на земята и те изпитателно погледнаха детектива.
— Аз съм полицай. Търся една тийнейджърка. Чернокожа, слабичка, с къса коса. Тръгна с един възрастен мъж.
В далечината се чуваха сирени, приближаваха се.
— Имаш ли значка? — попита едно момиченце.
Бел се опита да преодолее тревогата си. Усмихна се и показа значката си.