— Детектив Бел — измънка Джинива, намръщи се и му подаде ръка да се изправи.
Бел присви очи от болка, насочи пистолета си към чичото и заповяда:
— Не мърдай.
Човекът примигна уплашено.
— Легнѝ и разперѝ ръце.
— Детектив Бел… — започна Джинива.
— Момент.
Чичото изпълни заповедта и Бел му сложи белезници. Полицаите от патрулната кола дотичаха.
— Претърсете го.
— Слушам.
— Това е безобразие — запротестира чичото.
— Млък — сряза го Бел и отведе Джинива в близкия вход, където щеше да е защитена, ако някой откриеше огън от близките покриви.
— Роланд! — извика Барби Линч и изтича при тях.
Бел се облегна на стената, за да си поеме дъх. Погледна назад по уличката и забеляза бездомника. Човекът тревожно изгледа полицаите, обърна се и се отдалечи в другата посока. Бел не му обърна внимание.
— Не беше нужно да го правите — каза Джинива и кимна към лежащия на паважа човек.
— Той не ти е чичо — отбеляза детективът, бавно започваше да се успокоява.
— Знам.
— Така ли?
— Да.
— Какво прави с теб?
Тя сведе очи.
— Джинива — строго каза Бел, — това не е игра. Кажи ми какво става тук.
— Помолих го да ме закара на едно място.
— Къде?
Тя засрамено сведе глава.
— На работа. Не мога да пропусна смяната си.
Разкопча якето си; отдолу носеше жълто-кафява униформа от „Макдоналдс“. На джобчето имаше табелка с веселия надпис: „Здрасти, аз съм Джен“.
26.
— Какво стана? — попита Линкълн Райм.
Беше загрижен, но въпреки уплахата от изчезването ѝ не звучеше укорително.
Джинива седеше до количката му в лабораторията. Сакс стоеше до нея, със скръстени ръце. Беше донесла голяма купчина материали от архивите, където бе научила за „Потърс Фийлд“. Документите бяха върху масата, но Райм не им обърна внимание заради последната случка.
Момичето го погледна дръзко:
— Наех го да се представя за мой чичо.
— А родителите ти?
— Нямам.
— Нямаш…
— Нямам — повтори тя през стиснати зъби.
— Разказвай — приятелски я подкани Сакс.
Джинива замълча за момент, после заговори:
— Когато бях на десет, баща ми ни изостави. Премести се в Чикаго при някаква жена. Имат деца. Да те изоставят… толкова боли. Но не го обвинявам. Животът ни беше пълна бъркотия. Мама бе наркоманка, просто не можеше да се откачи. Постоянно се караха… е, тя се караше с него. Той се опитваше да я вкара в правия път, но тя побесняваше. За да си набавя наркотици, крадеше от магазини. — Джинива се втренчи в Райм. — Отиваше у приятелки и канеха разни мъже… досещате за какво. Татко знаеше всичко. Накрая сигурно не е издържал, затова се махна.
Пое си дълбоко въздух и продължи:
— След това мама се разболя. Хвана СПИН, но не се лекуваше. Скоро почина. Живях у сестра ѝ в Бронкс, но тя се премести в Алабама и ме остави при леля Лили. Тя обаче също нямаше пари и все я гонеха от жилището, живееше при приятелки, като сега. Не можех да остана повече с нея. Затова говорих с управителя на сградата, където майка ми от време на време ходеше да чисти. Той ме пусна да живея в мазето срещу скромен наем. Имам легло, стар шкаф, микровълнова, етажерка за книги. Използвам адреса му, за да получавам пощата си.
— В сегашния ти апартамент не е много уютно — отбеляза Бел. — Чий е?
— На едни пенсионери. Половин година живеят там, а през есента и зимата отиват в Южна Каролина. Ще им платя тока, газираната вода и другите неща, които взе У или.
— Няма нужда — намеси се Бел.
— Напротив, има.
— С кого говорихме по телефона? Не беше майка ти.
— Съжалявам. — Джинива въздъхна. — Беше Лакиша. Помолих я да се обади и да се представи за майка ми. Добра актриса е.
— Успя да ме заблуди — усмихна се детективът.
— Ами твоят начин на говорене? — попита Райм. — Наистина звучиш като дъщеря на професор.
Тя веднага заговори на уличен жаргон:
— Не плямпам като черен, а, готин? — Засмя се мрачно. — От седем-осем годишна се старая да говоря литературно. — Лицето ѝ посърна. — Единственото, което е направил баща ми за мен, е че постоянно ме караше да чета книги. Той също ми четеше.
— Можем да му се обадим в Чикаго и…
— Не! — възкликна Джинива. — Не искам нищо от него. Пък и той си има други деца. Сигурно няма да иска да ме види.
— Никой ли не знае, че си бездомница? — попита Сакс.
— Откъде ще знаят? Никога не съм подавала молби за помощи и купони, не съм ходила в социалната служба. Дори не съм искала безплатна храна в училище, защото така ще разваля прикритието си. Измислила съм фалшиви подписи за бележника си, дала съм телефон, на който отговаря гласова поща. Тук пак ми помогна Киш. Тя записа съобщението, сякаш говори майка ми.