Луис Мартинес се показа на прага:
— Освободихме го. Името и адресът са верни, не е задържан, няма нарушения.
Бяха проверили мнимия чичо. Райм и Бел нямаха доверие на никого.
— Сигурно си много самотна — отбеляза Сакс.
След кратко колебание Джинива отвърна:
— Татко ме водеше от време на време на църква, преди да ни изостави. Спомням си една песен. Беше ни любима. „Нямам време да умирам“. Така е и в моя живот. Нямам време да се чувствам самотна.
Райм обаче вече бе опознал Джинива. Само се преструваше, че не ѝ пука.
— Значи имаш тайна също като прадядо си — отбеляза той. — Кой знае твоята?
— Киш, домоуправителят, жена му. Само те. — Втренчи се дръзко в очите на Райм. — Ще ме издадете ли?
— Не можеш да живееш сама — отбеляза Сакс.
— Остават ми само две години — тросна се Джинива. — Ще уча. Не ми трябва друго.
— Да, но…
— Не. Ако ме издадете, ще развалите всичко… Моля ви.
Едва изговори последната дума; явно ѝ беше трудно да я каже.
Настъпи мълчание. Сакс и Селито погледнаха Райм, единствения в стаята, на когото не се налагаше да се отчита пред началници и да се съобразява с разпоредби.
— Не е нужно да вземаме решение веднага — рече той. — Първо трябва да хванем престъпника. Мисля обаче, че трябва да се пренесеш временно другаде. Тук ще е най-добре. — Погледна Том. — На горния етаж има свободна стая, нали?
— Веднага ще я подготвя.
— Бих предпочела… — започна момичето.
Но Райм се усмихна:
— Настоявам.
— Ами работата? Не мога да я загубя.
— Аз ще се погрижа.
Райм взе номера на „Макдоналдс“, телефонира и обясни на началника най-общо за нападението и че Джинива няма да ходи на работа за няколко дни. Управителят на закусвалнята искрено се загрижи за момичето и каза, че това е най-съвестната му служителка. Разреши да отсъства, колкото поиска, и обеща, че ще ѝ пази мястото.
— Тя е най-добрата ни работничка — заяви по телефона. — Едва на осемнайсет е, а е по-отговорна от възрастен човек. Това е рядко явление.
Райм и Джинива се спогледаха усмихнато и той затвори.
На външната врата се позвъни. Бел и Сакс веднага застанаха нащрек, посегнаха към оръжията си. Селито също се стресна и погледна към револвера си, но не посегна към него. Продължи да търка бузата си, сякаш можеше да извика дух, който да успокои душата му.
Том се показа на прага и каза на Бел:
— Госпожа Бартън е, от училището. Носи касетки със записи от камерите на охранителната система.
Момичето уплашено поклати глава и прошепна:
— О, не.
— Покани я — нареди Райм.
В стаята влезе едра негърка с пурпурна рокля. Бел я представи на колегите си. Тя кимна за поздрав на всички и както повечето психолози, които Райм беше виждал, не реагира, щом видя, че е инвалид.
— Здравей, Джинива.
Джинива кимна. Изражението ѝ бе напрегнато. Вероятно си мислеше за опасността, която представляваше за нея тази жена: Алабама или сиропиталище.
— Как си? — попита Бартън.
— Ами, добре, благодаря.
— Сигурно ти е много тежко.
— И по-добре съм била.
Джинива се опита да се засмее, но прозвуча пресилено. Погледна жената, но бързо отмести очи.
— Говорих с десетина души за нападателя — обяви Бартън, — но само двама-трима си го спомниха. Никой не го е виждал преди това. Не можаха да кажат нищо конкретно. Само че е чернокож и носи зелено военно яке и стари работни обувки.
— Това за обувките е ново — отбеляза Райм. — Том, запиши го.
Болногледачът се приближи до дъската.
— Ето записа от охранителните камери — добави Бартън и подаде касетката на Купър, който я пусна.
Райм се приближи с количката е се взря в екрана.
Нямаше нищо интересно. Камерата бе насочена към двора, не към улицата. В периферията се виждаха неясни силуети на минувачи, но нищо конкретно. Макар че не се надяваше, да излезе нещо, Райм нареди на Купър да изпрати касетката в лабораторията на ФБР за цифрова обработка. Техникът попълни талон за картотекиране на вещественото доказателство, опакова го и се обади в участъка да изпратят някого да го вземе.
Бел благодари на жената за помощта.
— За мен беше удоволствие — отвърна тя; обърна се към момичето: — Задължително трябва да се видя с родителите ти, Джинива.
С родителите ми?
— Да. Разговарях с твои съученици и учители. Според повечето родителите ти не се интересуват много как се представяш в училище. Всъщност никой не ги е виждал.
— Оценките ми са добри.
— О, знам. Много сме доволни от успеха ти, но в нашето училище насърчаваме родителите също да помагат на децата. Бих искала да говоря с тях. Би ли ми дала номера на мобилния им телефон?