Морис Льоблан
Дванайсетте „африканки“ на Бешу
Първата грижа на мосю Гасир, когато се събуди, беше да провери дали пакетът ценни книжа, който бе донесъл снощи, е наистина на нощната масичка, където го бе оставил.
Успокоен, той стана и пристъпи към тоалета си.
Никола Гасир, нисък шишко с изпито лице, упражняваше в квартала на Инвалидите1 професията борсов посредник, привличащ клиентела от сериозни хора, които му поверяваха спестяванията си, а той им осигуряваше добри доходи чрез сполучливи операции на борсата и тайна лихварска дейност.
На първия етаж на една тясна и стара къща, чийто собственик беше, той заемаше апартамент, състоящ се от антре, стая, столова, която му служеше и за кабинет, друга стая, където работеха трима служители, и накрая кухня.
От пестеливост не държеше слугиня. Всяка сутрин в осем часа портиерката — тромава, но много енергична и приятна жена, му качваше пощата, почистваше и слагаше на бюрото му кифла и чаша кафе.
Тази сутрин жената си излезе в осем и половина, и мосю Гасир, както всеки ден, докато чакаше служителите си, закуси спокойно, разпечата писмата и прегледа вестника. Ала изведнъж, точно в девет без пет, му се счу някакъв шум в съседната стая. Спомняйки си за пакета ценни книжа, който бе оставил там, той се завтече. Видя, че пакетът с акциите го няма, и в същото време вратата на антрето към стълбището се затръшна шумно.
Помъчи се да отвори. Но бравата се отваряше с ключ, а мосю Гасир бе оставил ключа на бюрото си.
„Ако отида да го търся — помисли си той, — крадецът ще избяга, без да го видя.“
Затова мосю Гасир разтвори прозореца на антрето, който гледаше към улицата. В този момент бе невъзможно някой да успее да излезе от сградата, без да бъде видян. И наистина, улицата беше пуста. Макар и уплашен, Никола Гасир не нададе вик за помощ. Но когато след няколко секунди забеляза главния си писар, който идеше от съседния булевард към къщата, той му махна с ръка.
— Бързо, бързо, Сарлона! — извика той, като се наведе от прозореца. — Влезте, заключете външната врата и не пускайте никого. Ограбиха ме.
Щом изпълниха нареждането му, побърза да слезе, задъхан и страшно развълнуван.
— Е, Сарлона, никого ли не видяхте?…
— Никого, мосю Гасир.
Притича до портиерската стаичка, която се намираше между долния край на стълбището и едно мрачно дворче. Портиерката метеше.
— Ограбиха ме, мадам Ален! — възкликна той. — Идвал ли е някой тъдява?
— О, не, мосю Гасир — смотолеви слисана пълната жена.
— Къде държите ключа на апартамента ми?
— Тук, мосю Гасир, зад стенния часовник. Във всеки случай никой не може да го вземе, защото от половин час не съм мръдвала от стаята си.
— Значи, вместо да слезе, крадецът се е качил по стълбата. Ах, ужасно!
Никола Гасир се спря отново пред външната врата. Другите му двама служители пристигнаха. Задъхан, с няколко изречения той им даде бързо съответните разпореждания. Докато се върне, не бива да пускат никого нито да влиза, нито да излиза от къщата.
— Е, разбрано ли е, Сарлона?
Веднага след това се качи на горния етаж и се втурна в стаята си.
— Ало — зарева той, грабвайки телефонната слушалка. — Ало! Полицейската префектура… Но, мадмоазел, не ви искам полицейската префектура! Искам да ме свържете с кафенето на префектурата… Кой номер ли е? Че отде да зная… Бързо… Направете справка… По-скоро, мадмоазел.
Най-после успя да влезе във връзка със съдържателя на кафенето и произнесе:
— Там ли е инспектор Бешу? Повикайте го… Веднага… Бързо… Той е от клиентите ми… Нямам нито секунда за губене. Ало! Инспектор Бешу? Мосю Гасир ви се обажда, Бешу. Да, добре съм… по-право не съм… Откраднаха ми акции, цял пакет… Чакам ви. А? Какво? Не можете ли? Заминавате в отпуска? Но пет пари не давам аз за вашата отпуска! Елате веднага, Бешу… веднага! В пакета бяха и вашите дванайсет акции от „Африканските мини“!
Мосю Гасир чу от другия край на жицата едно гръмогласно: „Тю да се не види!…“, което го убеди напълно в намеренията и бързината на инспектор Бешу. И наистина, след петнайсет минути инспектор Бешу долетя като вихър, с разстроено лице, и се нахвърли върху борсовия посредник.
— Моите „африканки“!… Всичките ми спестявания! Къде са те?
— Откраднати! Заедно с акциите на другите ми клиенти… с моите акции!
— Откраднати!?
— Да, от стаята ми, преди половин час.
— Дявол да го вземе! Но какво търсят моите „африканки“ в стаята ви?
— Вчера взех пакета от сейфа си в „Креди лионе“, за да го депозирам в друга банка. За по-удобно. Ала сбърках…
Бешу стовари желязната си ръка върху рамото му.
1
Инвалидите, или Дом на инвалидите — храм паметник в Париж от XVII век, където между другото почиват тленните останки на Наполеон I. — Б.пр.