— Барнет! — Промърмори инспекторът. — Барнет!… Но отде е разбрал?
— Вие ми споменахте за него, за агенция „Барнет“ на улица „Лаборд“ — призна Гасир малко смутен, — та реших, че в такова затруднено положение не е зле да се обадя там.
— Но това е идиотщина! — смотолеви бързо Бешу. — Кой ръководи следствието? Вие или аз? Барнет няма нищо общо с това! Барнет си пъха носа където не му е работа и трябва да се пазим от него. Дума да не става, по-далеч от Барнет!
Съдействието на Барнет му се стори изведнъж най-опасното нещо на тоя свят. Да влезе Джим Барнет в къщата, да се намеси Джим Барнет в това дело, значеше, ако следствието завършеше успешно, пакетът с акции и най-вече дванайсетте „африканки“ да изчезнат като дим.
Ядосан, инспекторът прекоси улицата и когато Барнет понечи да почука на вратата, застана пред него и произнесе тихо, с треперещ глас:
— Пръждосвайте се. Нямаме нужда от вас. Погрешно са ви извикали. Веднага си вдигайте чукалата.
Барнет го изгледа учудено.
— Ах, тоя Бешу! Но какво има? Ти не изглеждаш на себе си!
— Кръгом!
— Значи това, което ми казаха по телефона, е наистина сериозно? Задигнали са ти спестяванията? Нямаш ли в такъв случай нужда от малко помощ?
— Омитай се — скръцна със зъби Бешу. — Зная я аз твоята помощ. Минава през чуждите джобове.
— Страх те е за твоите „африканки“, а?
— Да, ако ти си пъхнеш носа в тази работа.
— Е, тогава да не говорим повече. Оправяй се сам.
— Отиваш ли си?
— Напротив. Имам работа в къщата.
И се обърна към Гасир, който в момента се бе приближил до тях, държейки вратата притворена:
— Извинете мосю, тук ли живее мадмоазел Авлин, учителка по флейта, получила втората награда на консерваторията?
Бешу кипна.
— Аха, питаш за нея, понеже видя името й на табелката…
— Че какво от това? — отвърна Барнет. — Нямам ли право да вземам уроци по флейта?
— Но не и тук.
— Съжалявам, ала страстно обичам флейтата.
— Аз категорично забранявам…
— Втасахме я!
Барнет влезе спокойно, без никой да посмее да го спре. Бешу гледаше разтревожен как изкачва стълбата. Изглежда се бе разбрал с мадмоазел Авлин, защото само след десет минути от третия етаж се чуха колебливите звуци на флейта.
— Подлец! — изсъска Бешу, който все повече се тревожеше за своите дванайсет „африканки“. — Няма отърване от това говедо!
Той отново се запретна трескаво за работа. Претърсиха незаетия партер, а също и портиерската стаичка, където в краен случай биха могли да подхвърлят пакета акции. Напразно. И на всичко отгоре цял следобед флейтата свирука досадно и насмешливо от третия етаж. Как да работиш при такива условия? Най-после, когато удари шест часа, се показа Барнет, който подскачаше и си тананикаше, с голяма картонена кутия под мишница.
Картонена кутия! С възклицание на възмущение Бешу я сграбчи и вдигна капака. Вътре имаше стари калъпи за шапки и проядени от червеи кожи.
— Тъй като няма право да излиза, мадмоазел Авлин ме помоли да изхвърля тия неща — произнесе Барнет сериозно. — Знаеш ли, бива си я тая мадмоазел Авлин! И каква талантлива флейтистка! Казва, че съм имал изумителни дарби и че ако постоянствувам, ще мога да заема мястото на слепец върху стъпалата на някоя църква.
Цяла нощ Бешу и Гасир стояха на пост, първият — вътре, вторият — отвън, за да не би някой съучастник да подхвърли пакета през прозореца. А на сутринта пак се заловиха за работа, но и този път усилията им останаха невъзнаградени. Дванайсетте „африканки“ на единия и ценните книжа на другия упорито продължаваха да се крият.
В три часа след обед Джим Барнет се появи отново с празна кутия под мишница и като поздрави учтиво с вид на човек, чието време е абсолютно запълнено, влезе направо.
Урокът по флейта започна. Гами. Упражнения. Фалшиви ноти. И изведнъж настъпи продължителна необяснима тишина, която много озадачи Бешу.
„Какво ли може да прави, дявол да го вземе?“ — питаше се той, представяйки си Барнет зает в ония системни издирвания, които неизменно завършваха с някакво необикновено откритие.
Той се изкачи на третия етаж и се ослуша с У преподавателката по флейта — нито звук. Ала от стаята на съседката й, мадмоазел Льогофие, стенографка-машинописка, се чуваше мъжки глас.
„Това е неговият глас“ — помисли си Бешу, чието любопитство се бе съвсем разпалило.
Неспособен да се сдържа повече, той позвъни.
— Влезте! — извика Барнет отвътре. — Ключът е на вратата.
Бешу влезе. Мадмоазел Льогофие, много красива брюнетка, седеше до пишещата машина на масата си и стенографираше на хвърчащи листчета това, което й диктуваше Барнет.