— Ах — възкликна приятелят му, — каква чудна история! Уверявам те, драги ми Бешу, няма да останеш разочарован. Никога не съм преживявал нещо по-красиво, по-неочаквано, по-спонтанно и по-хитро скроено, по-човешко и едновременно по-фантастично. И толкова просто, че ти, Бешу, макар и добър, талантлив полицай, не можа да се сетиш.
— Но кажи най-после — кипна Бешу, — как пакетът с акциите излезе от къщата?
— Пред собствените ти очи, незаменими Бешу! И не само излезе от къщата, но и се върна! Два пъти на ден я напущаше и два пъти на ден се връщаше пак! И то пред очите ти, Бешу, пред твоите наивни, благосклонни очи! И десет дни ти му се кланяше и го поздравяваше най-почтително. Край теб минаваше това, което търсеше! Още малко и щеше да коленичиш пред него!
— Я не ме занасяй! — извика Бешу. — Това е абсурдно, защото претърсвахме всичко.
— Претърсвахте всичко Бешу, само не и това! Пакетите, картонените кутии, ръчните чанти, джобовете, шапките, консервните кутии и кофите за боклук… да, но не и това. На граничните гари претърсват пътниците, но не и дипломатическите куфари. Тъй че ти си претърсил всичко, само не и това!
— Какво именно? — крясна Бешу, загубил търпение.
— Бас държа, че не се сещаш.
— Но кажи, дявол да те вземе!
— Чантата на бившия министър!
Бешу скочи от мястото си.
— А? Какво говориш, Барнет! Нима обвиняваш депутата Туфемон?!
— Ти си луд! Как бих си позволил да обвиня един депутат? Преди всичко един депутат, бивш министър, стои над всякакво подозрение. И от всички депутати и всички бивши министри — а бог знае колко много са те! — според мен Туфемон най-малко може да бъде заподозрян. И въпреки това той е служил за укривател на мадам Ален.
— Значи, съучастник? Депутатът Туфемон — съучастник?
— Ни най-малко.
— Кого обвиняваш тогава?
— Кого обвинявам ли?
— Да.
— Чантата му.
И полека, с усмивка Барнет започна да обяснява:
— Чантата на един министър, Бешу, е важна персона. В случая имаме мосю Туфемон и неговата чанта. Те вървят винаги заедно и съществуването на единия зависи от съществуването на другия. Не можеш да си представиш мосю Туфемон без чантата му, но не можеш да си представиш и чантата на мосю Туфемон без мосю Туфемон. Те не се разделят никога. Случва се обаче понякога мосю Туфемон да сложи чантата до себе си, например за да се нахрани, или да спи, или да направи нещо друго. В такива моменти чантата на мосю Туфемон заживява сама и може да се поддаде на постъпки, за които мосю Туфемон не носи никаква отговорност. Именно това се е случило сутринта при кражбата.
Бешу гледаше Барнет. Накъде бие тоя?
Барнет повтори:
— Именно това се е случило сутринта, когато откраднали твоите дванайсет „африканки“. Портиерката, уплашена от престъплението си, разтревожена от неминуемата опасност, като не знае как да се отърве от плячката, която ще я погуби, изведнъж съзира на камината си — о, чудо! — чантата на мосю Туфемон, съвсем сама! Преди малко мосю Туфемон е влязъл в стаичката й да вземе кореспонденцията си. Той е сложил чантата си на камината и разпечатва писмата си, докато Никола Гасир и ти Бешу, му разправяте за изчезването на ценните книжа. Тогава една гениална идея — да, не може да се нарече другояче, освен гениална — осенява мадам Ален. Пакетът с акциите също е на камината, до чантата, скрит под вестници. Още не са обискирали портиерската стаичка, но неминуемо ще е претърсят и ще намерят пакета. Няма нито минута за губене. Бързо, с няколко движения, гърбом към другите, които в това време разговарят, портиерката отваря чантата, изважда книжата от една от преградките и пъха на мястото им пакета акции. Готово. Никой нищо не е забелязал. И когато мосю Туфемон си тръгва с чанта под мишница, той излиза с твоите дванайсет „африканки“ и с всички ценни книжа на Гасир.
Бешу не възрази нищо. Когато Барнет говореше с абсолютно убеждение, Бешу се прекланяше пред необоримата истина. Вярваше. Имаше доверие.
— Наистина — каза той — същия ден забелязах купчинка книжа и доклади, ала не обърнах внимание. А тя сигурно е върнала тези книжа и доклади на мосю Туфемон.
— Едва ли — отвърна Барнет. — По-скоро ги е изгорила, за да не събуди подозрение.
— Но той трябва да ги е потърсил?
— Не.
— Какво! Нима не е забелязал изчезването на цял куп документи?
— Не, както не е забелязал и наличието на пакет ценни книжа.
— А когато е отворил чантата си?
— Изобщо не я е отварял. Той никога не я отваря. Чантата на Туфемон, както чантите на много политически дейци, е само привидност, показ, заплаха, напомняне. Ако я беше отворил, щеше да поиска своите документи и да върне акциите. Но нито е поискал своите, нито е върнал чуждите.