— Ами когато работи?
— Той не работи. Притежаването на чанта не те задължава да работиш. Достатъчно е дори да имаш чанта на бивш министър, за да не работиш. Чантата олицетворява работата, силата, властта, всемогъществото, всезнанието. Когато снощи в Камарата на депутатите — аз бях там, тъй че говоря като очевидец — Туфемон сложи на трибуната чантата си на бивш министър, правителството разбра, че е загубено. Колко ли съкрушителни документи трябва да има в чантата на този велик труженик! Колко цифри! Колко статистически данни! Туфемон я отвори, но не извади нищо от двете й претъпкани преградки. Докато говореше, от време на време натисваше с длан чантата, сякаш искаше да каже: „Всичко е тук.“ Ала там нямаше нищо освен дванайсетте „африканки“ на Бешу, ценните книжа на Гасир и стари вестници. А това беше достатъчно. Чантата на Туфемон предизвика падането на правителството.
— Но отде знаеш това?…
— Защото когато в един часа след полунощ излезе от камарата и си тръгна пеш към къщи. Туфемон бе блъснат грубо от някакъв човек и се просна на тротоара. Друг субект, съучастник на първия, грабна чантата и успя да пъхне връзка стари вестници на мястото на ценните книжа, които задигна. Има ли нужда да ти казвам името на втория субект?
Бешу се разсмя от все сърце. Усещайки в джоба си дванайсетте „африканки“, тази история му изглеждаше още по-смешна, приключението на Туфемон — още по-забавно.
Барнет се завъртя на един крак и се провикна:
— Ето това е цялата тайна, стари другарю, и именно за да открия тези интересни неща, да подишам атмосферата на къщата и да събера улики, диктувах мемоарите си и вземах уроци по флейта. Каква приятна седмица! Флирт на третия етаж и различни развлечения на партера. Гасир. Бешу, Туфемон… марионетки, на които дърпах конците. И знаеш ли кое ме измъчи най-много? Да разбера, че Туфемон не знае престъпната тайна на своята чанта и че несъзнателно е мъкнел насам-нататък твоите дванайсет „африканки“. Не можех да допусна това. Ами портиерката? Колко ли се е изненадала! Сигурно в дъното на душата си мисли Туфемон за най-големия мошеник на света, защото е убедена, че той е задигнал дванайсетте африкански акции и останалите ценни книжа в пакета. Ама че каша е забъркал тоя Туфемон!
— Да му кажа ли? — запита Бешу.
— Каква полза? Нека продължава да разнася стари вестници и да спи на чантата си! Никому нито думица за това, Бешу.
— С изключение на Гасир, разбира се — рече Бешу, — защото и без това, като му върна ценните книжа, ще трябва да го посветя в работата.
— Какви ценни книжа? — учуди се Барнет.
— Ами неговите ценни книжа, които си намерил в чантата на мосю Туфемон.
— А, така ли? Но ти не си с всичкия си, Бешу! Нима си въобразяваш, че мосю Гасир ще получи обратно акциите си?
— И още как!
Изведнъж Барнет удари ядно с юмрук по масата.
— Знаеш ли какво представлява твоят Никола Гасир? Мошеник като сина на портиерката. Да, мошеник! Той, Никола Гасир, ограбваше клиентите си! Играеше на комар с парите им! Нещо повече, готвеше се да си ги присвои! Ето, виж първокласния му билет за Брюксел, за същата дата, когато изтеглил от сейфа си пакета ценни книжа, не за да ги вложи в банка, както твърдеше, а за да избяга с тях. Е, какво ще кажеш сега за твоя Никола Гасир?
Бешу не продума нищо. Откакто бяха откраднали неговите дванайсет „африканки“, доверието му към Никола Гасир бе чувствително намаляло. Но въпреки това забеляза:
— Все пак клиентите му са честни хора. Справедливо ли е да бъдат разорени?
— Само това няма да стане! Бога ми, не! Аз лично никога не бих допуснал такава неправда!
— Тогава?
— Гасир е богат.
— Той няма вече пукнат грош — каза Бешу.
— Грешиш! Имам сведения, че може не само да обезщети клиентите си, но и да остане нещичко за него. Бъди сигурен: щом не е подал оплакване още първия ден, значи не иска правосъдието да се бърка в частните му работи. Но заплаши го със затвор и ще видиш как ще офейка. Пари ли? Твоят Никола Гасир е милионер, и злото, което е причинил, трябва да оправи той, а не аз!
— Значи, възнамеряваш да задържиш?…
— Да задържа ценните книжа? За нищо на света! Те са вече продадени.
— Да, но задържаш парите за себе си…
Барнет бе обзет от благонравно възмущение:
— Дума да не става! Не задържам нищо!
— Какво правиш тогава с тях?
— Раздавам ги.
— На кого?
— На приятели в нужда, за благотворителни начинания, които подпомагам финансово. Ех, не бой се, Бешу, парите на Никола Гасир ще отидат за полезни цели!
Бешу не се съмняваше. И този път приключението завършваше с това, че Барнет слагаше ръка на „плячката“. Барнет наказваше виновниците и спасяваше невинните, но не забравяше и сам да се облажи. Когато ще вършиш добро, започни от себе си.