Баща му все повтаряше: Синко, най-важното в живота е да дадеш своя принос. Кой да си помисли, че приносът на Китридж ще е видеоблог от огневата линия на апокалипсиса?
И въпреки всичко светът продължаваше да се върти. Слънцето изгряваше. На запад планините гънеха безразличните си скалисти грамади пред отиващото си човечество. Дълго време се носеше гъст дим — цели квартали бяха изпепелени напълно — но димът вече се беше разсеял и опустошението се разкри със зловеща отчетливост. Нощем се виждаха потъналите в мрак участъци, но на места все още лампи разпръскваха мрака — проблясваха улични лампи, бензиностанции, супермаркети с характерния за тях флуоресцентен блясък, по верандите светеха лампи в очакване стопаните на къщите да се завърнат. Докато Китридж поддържаше наблюдението си на балкона, светофарът осемнайсет етажа под него прилежно сменяше светлините от зелено на жълто, после на червено и отново на зелено.
Не беше сам. Самотата го напусна много отдавна. Беше на трийсет и четири години. Малко по-тежък, отколкото би му се искало — с този негов крак не беше лесно да се спортува за сваляне на излишни килограми — но все още беше силен. Някога беше женен, преди години. Спомняше си за този период от живота си като двайсет месеца, наситени със секс и съпружеско блаженство, последвани от също толкова месеци на крясъци, писъци, обвинения и контраобвинения, докато цялото начинание не потъна като камък, а той остана като цяло доволен, че по време на брака му не са се появили деца. Връзката му с Денвър не беше нито сантиментална, нито лична. След като излезе от Службата като ветеран, просто се озова на това място. Кой ли не твърдеше, че като награждаван ветеран лесно ще си намери работа. И вероятно беше така. Но Китридж не бързаше за никъде. Прекара по-голямата част от годината в четене — отначало обичайните четива: полицейски романи и трилъри, но накрая стигна до по-значимите книги: „Когато легна да умирам“, „За кого бие камбаната“, „Хъкълбери Фин“, „Великият Гетсби“. Прекара цял месец в четене на Мелвил, стъпка по стъпка преброждаше „Моби Дик“. Подбираше повечето книги по усет — онези, които по някаква причина беше пропуснал в училище, и искрено хареса повечето от тях. Седеше в тишината на апартамента си, потънал в историите за чужди съдби и други времена, и имаше чувството, че пие вода след години на жажда. Дори се записа в няколко курса в държавния колеж. През деня работеше в магазина, а вечер и в обедната почивка четеше книгите си и подготвяше материалите за колежа. Сред страниците на тези книги се криеше сила, която го караше да се чувства по-добре, житейска лодка, за която да се държи здраво преди мрачните течения на паметта отново да го повлекат надолу. В по-ведрите дни дори беше в състояние да си представи как дълго живее по този начин. Скромен, но поносим живот.
И, разбира се, точно тогава дойде краят на света.
Сутринта, в която спря електричеството, Китридж беше приключил с качването на записа от предишната нощ и седеше в патиото, четеше „Приказка за два града“ на Дикенс — английският адвокат Сидни Карлтън тъкмо се беше обяснил в неугасваща любов пред Люси Магнет, годеницата на беззащитния идеалист Чарлз Дарни — когато му хрумна, че порция сладолед може само да подобри сутринта. Огромната кухня на Уорън — човек можеше да си открие петзвезден ресторант на това място — учудващо беше почти лишена от храна. Китридж отдавна беше изхвърлил мухлясалите кутии с храна за вкъщи, които бяха основното съдържание на хладилника. Младежът обаче очевидно имаше слабост към шоколадовия сладолед с фъдж и какаови бисквитки на „Бен енд Джери“. Фризерът беше натъпкан с такъв сладолед. Нямаше бананов сладолед с ядки и фъдж, не беше черешов, нито карамелен с ружи и парченца шоколад, дори не беше добрият стар обикновен ванилов сладолед на „Бен енд Джери“. Само шоколадов сладолед с фъдж и какаови бисквитки. Китридж нямаше да има нищо против малко разнообразие, предвид факта, че се очертаваше да прекара доста време без сладолед, но с оскъдния избор на храна, състоящ се от консерви със супа и соленки, хич нямаше да тръгне да се оплаква. Постави внимателно книгата си върху подлакътника на стола, стана и мина през плъзгащите се стъклени врати на пентхауса.
Стигна до кухнята и усети, че нещо не е както трябва, но усещането му не можеше да се обясни с някаква конкретна причина, която да го поражда. Чак когато отвори кутията и бръкна с лъжицата си в меката каша, в която се беше превърнал разтопеният сладолед, разбра за какво става дума.