Вече навсякъде гъмжеше от тях, изникваха от скривалищата си. Нахвърлиха се към колата като самоубийци, водени от лудостта на глада си. Газеше ги наред, летяха тела, чудовищните им, изкривени лица се разплескваха по предното стъкло, преди да бъдат запратени нагоре, назад или встрани. Оставаха му още два завоя и щеше да е свободен, но един от тях се беше уловил здраво за покрива. В завоя Китридж натисна спирачката и уби скоростта по хлъзгавата циментова настилка, забавянето на скоростта претърколи вирала на капака. Жена: изглежда носеше сватбена рокля, що за абсурд. Заби пръсти в пролуката в основата на предното стъкло и се придърпа на четири крака. Устата ѝ, мечешка зурла, пълна с окървавени редици зъби, зееше широко отворена; малък златен кръст се мяташе, провиснал от шията ѝ. Съжалявам за сватбата ти, помисли си Китридж извади един от пистолетите, опря го на волана и стреля през стъклото.
Профуча покрай последния завой, пред него сноп от златиста дневна светлина му показа пътя. Китридж прегази рампата с над сто и десет километра в час и не спря да ускорява. Изходът беше затворен с метална решетка, но този факт изглеждаше незначителен, нищо и никакво препятствие. Китридж се прицели, натисна педала докрай и се приведе.
Страховит удар, цели две секунди, проточили са като вечност, ферарито летеше във въздуха. Колата се носеше в слънчевата светлина, стовари се върху паважа и се разтърси из основи, от долната ѝ част изхвърчаха искри. Най-после беше свободен, но вече имаше друг проблем: нямаше какво да го спре. Щеше да връхлети във фоайето на банката през улицата. Когато Китридж прекоси средата на улицата, натисна здраво спирачката и зави наляво, готов за удара. Оказа се излишно: със свистене на гуми колелата зацепиха и спряха, миг по-късно Китридж летеше над авенюто в пролетната утрин.
Трябваше да му го признае. Как бяха точните думи на Уорън. Да можеше да усетиш как само се движи тази кола.
Така си беше. Подобна кола Китридж караше за първи път в живота си.
Пет
Дълго време, много дълго време, което изобщо не беше време, мъжът, известен като Лоурънс Грей — някога затворник в Бийвил и регистриран за сексуално посегателство в Отдела за обществена безопасност на Тексас, цивилен служител на Проекта НОЙ и Отдела за специални оръжия. Грей Източникът, Началото на Нощта, Приближеният на Онзи, когото наричат Нула — никакъв го нямаше. Той беше нищо и го нямаше никъде, унищожено създание, което не притежаваше нито памет, нито минало, а съзнанието му се носеше разпръснато над безбрежно море, което не познаваше граници. Необятно, мрачно море от гласове, които мърмореха името му. Грей, Грей. Те бяха там и не бяха там, зовяха го, докато той се рееше сам, самотен в тъмнината, плаваше в океан от вечност и над него бяха звездите.
Но не само звездите. Защото сега се беше появила светлина — мека, златиста светлина, която огряваше лицето му. Пронизваха я остриета от мрак, въртяха се като колело със спици и с тази светлина идваше и звук: като от аорта, като от сърце, бум-бум-бум, който пулсираше в ритъма на своето въртене. Грей наблюдаваше тази прекрасна, въртяща се светлина и в мислите му се промъкна, че онова, което вижда, е Бог. Светлината беше Бог в рая отгоре, движи се над водите, докосва лицето на света като подгъв на завеса, допира се и благославя своето творение. Идеята разцъфтя у Грей и разпръсна у него сладост. Каква радост! Какво разбиране и опрощение! Светлината беше Бог и Бог беше любов. Грей трябваше само да влезе в нея, да влезе в светлината и винаги да чувства тази любов. Тогава един глас произнесе думите:
Време е, Грей.
Ела при мен.
Той почувства как става, надига се. Издигаше се и докато се издигаше, небето простря крилете си и го прие, понесе го към светлината, която беше непоносимо силна, и тогава се появи ослепителна и унищожителна бистрота, като крясък, нададен от него.
Грей вървеше нагоре. Грей, прероден.
Отвори очи. Грей.
Отвори очи. Зрението му бавно се фокусира. Над лицето му неприятно се въртеше тъмна фигура.
Вентилатор на тавана.
Запримигва да махне мръсотията. В устата си чувстваше силно нагарчане, като влажна пепел. Стаята, в която лежеше, носеше непогрешимите белези на стая в мотел от верига мотели — дращещо одеяло и евтина възглавница, под него продънен матрак, над него таван, усещаше мириса на застоял, прекалено дълго въртян един и същи въздух. Мозъкът му беше празен като продънена кофа, тялото му беше безформена маса, отпусната като желатин. Дори за да си помръдне главата, му беше необходима сила, надхвърляща възможностите му. Лепкава дневна светлина, която се процеждаше пред завесите, осветяваше стаята. Над лицето му вентилаторът се въртеше неспирно, люлееше се на халката си, а износените му лагери ритмично скърцаха. Гледката беше толкова дразнеща за сетивата му, колкото помирисването на амонячна сол, ала въпреки това не можеше да откъсне очи от нея. (А и този тракащ звук не беше ли някак свързан със съня? Ярката светлина, която го вдигаше нагоре? Вече не си спомняше.)