— Събуди се, това е хубаво.
На ръба на второто легло със сведен поглед седеше мъж. Дребен, фин мъж, който изпълваше гащеризона си като наденица обвивката си. Един от цивилните служители от Проект Ной, наричани чистачи; мъже като Грей, чиято работа беше да чистят пикнята и лайната, да записват и да наблюдават пръчките в продължение на безкрайни часове, докато бавно полудяват. До един извършили сексуални посегателства, презирани и забравени, мъже без минало, за което други хора да ги е грижа, с размекнати от хормоните тела, умове и духове, неутрализирани като на кастрирани кучета.
— Помислих си, че вентилаторът ще те събуди. Да ти кажа истината, дори не мога да погледна към тая проклетия.
Грей се опита да отговори, но не можа. Езикът му беше като спаружен, все едно е изпушил един милион цигари. Зрението му отново се размаза, проклетата глава го цепеше. От години не беше изпивал повече от две бира една след друга — лекарствата докарваха сънливост и човек губеше интерес почти към всичко — но Грей си спомняше какво е махмурлук. Сега имаше махмурлук. Май беше най-лошият махмурлук в света.
— Какво става, Грей? Да не би котка да ти изяде езика? — мъжът се закиска на някаква негова си шега. — Странно е, да знаеш. При дадените обстоятелства. Бих си хапнал една котка със сос тартар — обърна се към Грей, извил вежди в дъги. — Не се прави на втрещен. Ще разбереш какво имам предвид. Отнема няколко дни, но после здраво те вкопчва.
Грей си спомни името на мъжа: Игнасио. Макар че онзи Игнасио, когото Грей си спомняше, беше по-стар, по-изнурен, с провиснало, насечено от бръчки лице с пори, в които кола да паркираш, и провиснали като на булдог бузи. Този Игнасио беше в разцвета на силите си — буквално цъфтеше, страните на лицето му руменееха, кожата му беше гладка като на бебе, а очите му искряха като фалшиви диаманти. Дори косата му изглеждаше подновена. Но нямаше съмнение кой е заради татуировката — направена със затворническо мастило, размазано и избледняло, качулатата змия надигаше глава от отворената яка на гащеризона му.
— Къде съм?
— Ти си обикновен метежник, нали си наясно? В „Червения покрив“ сме.
— Къде?
Мъжът изсумтя леко.
— В шибания „Червен покрив“. Грей. Да не си въобразяваш, че ще ни пратят в Риц?
Те ли? — помисли Грей. — Кои бяха те? И какво имаше предвид Игнасио под „изпратят“? С каква цел са ги изпратили? Грей забеляза, че Игнасио стиска някакъв предмет в ръка. Пистолет ли беше?
— Иги? Какво ще правиш с тая работа?
Игнасио лениво вдигна оръжието, 45-и калибър с дълга цев, и се намръщи към него.
— Малко работи, очевидно — наклони глава към вратата. — Онези другите типове и те бяха известно време тук, но вече ги няма.
— Какви типове?
— Стига, Грей. Познаваш другите. Кльощавия, Джордж. Еди-как-му-беше-името. Джуд с конската опашка — погледът му се насочи покрай Грей към завесите. — Да ти кажа истината, никога не съм го харесвал. Чух какви ги е вършил, не съм аз човекът да го съди. Ама тоя тип е противен.
Игнасио говореше за другите чистачи. И какво са правили всички те тук? Той какво правеше тук? Оръжието не беше добър знак, но Грей нямаше никакъв спомен как се е озовал на това място. Последно си спомняше как вечеря в столовата на комплекса: бьоф бургиньон с вкусен сос, голям куп картофи и зелен фасул, както и черешова кола, с която да полее вечерята. Това му беше любимото ястие, винаги с нетърпение чакаше бьоф бургиньон. Но сега, като си помисли за мазния му вкус, стомахът му се присви и му се заповдига. В гърлото му внезапно се надигна жлъчен сок. Наложи му се за момент просто да диша, за да потисне гаденето.
Игнасио махна вяло с пистолета към вратата.
— Ако искаш, погледни сам. Но съм почти убеден, че са си тръгнали.
Грей преглътна.
— Къде са отишли?
— Зависи. Където се предполага, че трябва да идат.
Грей се почувства напълно изгубен. Не знаеше дори какво да попита. Струваше му се обаче, че изобщо няма да хареса отговорите. Май най-добре беше да продължи да си лежи кротко. Надяваше се да не е направил нещо ужасно, като в онова другото време. Времето на Стария Грей.