— Ами щом като си буден — прокашля се Игнасио, — аз по-добре да тръгвам. Дълъг път ме чака — стана и подаде оръжието: — Дръж.
Грей се подвоуми.
— За какво ми е пистолет?
— В случай че ти се прииска, нали се сещаш, да се застреляш.
Грей не можа да проговори от слисване. Последното, което искаше, бе оръжие. Ако някой открие пистолет у него, със сигурност ще го върнат отново в затвора. Като не посегна да вземе оръжието, Игнасио го постави на масичката до леглото.
— Все пак поразмисли. Само не се мотай, както направих аз. Колкото повече чакаш, толкова по-трудно става. Погледни ме сега докъде се докарах.
Игнасио тръгна към вратата, а когато стигна до нея, се обърна и за последно огледа стаята.
— Направихме го, наистина. В случай, сещаш се, че се чудиш — пое дълбоко въздух, изду пухкавите си бузи и изви глава към тавана. — Странното е, че не проумявам какво толкова съм сторил, че да заслужа подобна съдба. Чак толкова лош не бях, наистина. Нямах намерение да направя и половината от нещата, които сторих. Просто така бях устроен — отново погледна към Грей, в очите му имаше сълзи. — Така ми каза психото: Игнасио, просто така си устроен.
Грей не знаеш какво да каже. Понякога нямаше изобщо какво да се казва и той предположи, че случаят е точно такъв. Погледът на Игнасио му напомни за някои от затворниците в Бийвил — мъже, прекарали в затвора толкова време, че бяха заприличали на зомбитата от старите филми. Хора, които нямаха за какво да живеят, имаха само своето минало, а пред тях се простираше безкрайна пустота.
— Мамка му! — Игнасио подсмръкна и изтри носа си с опакото на китката си. — Няма полза от вайкания. Каквото си постелиш, на това ще легнеш. Ще помислиш над думите ми, нали? Довиждане, Грей.
През отворената врата нахлу светлина и Игнасио вече го нямаше.
Какво ли да мисли за случилото се? Дълго време Грей лежа неподвижно, а умът му беше неудържим като изтрита гума по лед. Част от него не беше сигурна дали е буден, или продължава да спи. Премисли фактите, за да даде възможност на разума си да се спре на нещо. Лежеше в легло. Леглото беше в мотел „Червения покрив“. Мотелът се намираше вероятно някъде в Колорадо, ако се приеме, че не се е отдалечил. Светлината от прозорците показваше, че е сутрин. Не изглеждаше да е ранен. По някое време през последните двайсет и четири часа, може би повече, може би по-малко, но вероятно не повече от ден, беше припаднал.
Трябваше да си тръгне оттук.
Понадигна се на лакти. Стаята вонеше на пот и дим. Гащеризонът му беше изцапан и скъсан на коленете, беше бос. Поразшава пръстите на краката си, ставите изпукаха и изщракаха. Изглежда, всичко си функционираше.
И като се замислеше, не беше ли истина, че се чувства по-добре? Не просто „по-добре“, ами много по-добре. Главоболието и замаяността бяха изчезнали. Зрението му се беше прояснило. Чувстваше крайниците си здрави и силни, пълни с нова, изобилна енергия. В устата си имаше гаден вкус — задача номер едно беше да си намери четка за зъби или пакетче дъвки — но като се изключи вкусът. Грей се чувстваше като нов.
Спусна крака на пода. Стаята беше малка, имаше място само за леглата с техните кафяво-оранжеви кувертюри и малка масичка с телевизор. Но когато взе дистанционното да го включи, се оказа, че няма друго, освен празен екран и пращене. Прещрака през каналите: местните мрежи. Си Ен Ен, Военния канал, обществената телевизия — нищо, освен син екран. Ако се поразмислеше обаче, не беше платил за стаята — портфейлът му беше конфискуван още преди месеци, когато пристигна в комплекса.
Комплексът, помисли си Грей, думата се стовари в стомаха му като камък. Каквото ще друго да е вярно, но беше загазил. Човек не си тръгва оттам просто така. Спомни си Джак и Сам, двамата самоотлъчили се чистачи и как се вбеси Ричардс. А той не беше някой, когото ти се иска да вбесиш, меко казано. Стомахът на Грей се присвиваше дори само като го видеше.
Може би затова чистачите до един бяха избягали. Може би се страхуваха от Ричардс.
Връхлетя го жажда — налудничава, неудържима жажда, сякаш не е пил вода от дни. В банята завря лице под чешмата и настървено загълта, водата се стичаше по лицето му. По-бавно, Грей, помисли си той, ще ти прилошее, ако пиеш така.
Прекалено късно: водата стигна до стомаха му като всепомитаща вълна и в следващия момент той вече беше коленичил, обгърнал с две ръце тоалетната чиния, и изкара водата обратно навън до капка.