Ама че тъпотия. Сам си беше виновен. За момент постоя на колене, чакаше да преминат спазмите, дишаше вонята на собственото си повръщано — най-вече вода, но накрая се появи лепкава, подобна на жълтък бучка, несъмнено несмлени останки от бьоф бургиньона. Сигурно се беше и напъвал, защото ушите му бучаха: леко, почти нечуто, като шума от мъничък мотор, който бръмчи дълбоко в черепа му.
Изправи се колебливо на крака и пусна водата, за да отмие повръщаното. На шкафчето видя малка бутилка с освежител за уста на поднос със сапуни и лосиони, съвсем нови, и отпи от освежителя, за да прочисти устата си. Дълго се гъргори упорито и се изплю в мивката. После погледна лицето си в огледалото.
Първата мисъл на Грей беше, че някой си прави шега с него: неразбираема, плоска, невъзможна шега, според която огледалото някак е заместено с прозорец, а от другата страна стои мъж — много по-млад, по-добър на външен вид мъж. Подтикът да протегне ръка и да докосне образа беше толкова силен, че му се подчини, мъжът в огледалото съвършено повтори жеста му. Какво става, мамка му? — помисли си Грей и после го произнесе:
— Какво става, мамка му?
Лицето, което гледаше, беше слабо, с чиста кожа, привлекателно. Сресаната му зад ушите коса представляваше буйна грива в наситенокестеняво. Очите му бяха бистри, ясни и искряха. Никога през живота си Грей не беше изглеждал толкова добре.
Нещо друго привлече погледа му. Някакъв белег на врата му. Приведе се напред и отметна глава нагоре. Две редици симетрично разположени и големи колкото мъниста вдлъбнатини, оформящи груб кръг, външната линия на кръга стигаше до челюстта му, долната му част се докосваше до ключицата. Раната розовееше, сякаш скоро е зараснала. Какво, по дяволите, се беше случило? Като дете веднъж го ухапа куче, на такова нещо приличаше. Начумерен стар помияр от обора, но въпреки всичко Грей го обичаше, то си беше негово — до деня, в който без особена причина ухапа Грей по ръката. Грей искаше само да му даде бисквита, а баща му го завлече в двора. Два изстрела. Грей си спомняше ясно: първият, последван от високо протяжно проквичаване, вторият накара кучето завинаги да замълчи. Името на кучето беше Бъстър. Грей от години не се беше сещал за него.
Но това на врата му… Откъде ли се е взело? Някак познато му беше — имаше чувството за дежавю, сякаш споменът е поставен в погрешно чекмедже в ума му.
Грей, не знаеш ли?
Грей се извърна от огледалото.
— Иги?
Тишина. Върна се в стаята. Отвори гардероба, коленичи и погледна под леглата. Никой.
Грей. Грей.
— Иги, къде си? Спри да се бъзикаш с мен.
Не помниш ли. Грей?
Нещо с него не беше наред, направо не беше наред. Не чуваше гласа на Иги, гласът беше в главата му. Където и на каквото и да се спреше погледът му, то започваше да пулсира от живот. Разтри очи, но това само влоши положението. Като че не само му се привиждаха разни неща, но и ги докосваше, усещаше мириса и ги вкусваше, сякаш жиците в мозъка му се бяха преплели.
Не помниш ли как… умря?
Изведнъж той си спомни. Споменът го прониза като стрела в гърдите. Морското синьо на херметизираното помещение, вратата бавно се отваря. Обект Нула се издига отгоре му и се изправя в пълния си и ужасяващ ръст, усещането от челюстите на Нула във врата си и притискането на пробиващите зъби, наредени в редици. Нула го няма, оставил го е сам, воят на алармата и пукотът от стрелбата, писъците на умиращите мъже, той тромаво влиза в залата, адска гледка, навсякъде кръв, по стените, по пода и отвратителни останки, касапница, останки от крака, ръце, разкъсани торсове, от които се точат вътрешности. Лепкавата артериална струя кръв през пръстите му, там, където ги притиска до врата си, въздухът му излиза, бавно се плъзга до пода, обгръща го мрак, пред очите му всичко плува и изведнъж се отпуска.
О, Боже!
Ела при мен, Грей. Ела при мен.
Той изхвърча от стаята, дневната светлина го заслепи. Лудост беше, той беше луд. Затича по паркинга като огромно, тромаво, сляпо животно, изгубило посоката, притиснал ръце към ушите си. На паркинга имаше няколко коли, паркирани под странни ъгли, на много от тях вратите зееха. Но в своето превъзбудено състояние умът на Грей пропусна този факт, както пропусна да забележи и други притеснителни подробности: изпотрошените прозорци на фасадата на хотела; магистралата, по която нямаше нито една кола; празната бензиностанция от другата страна на отклонението за мотела, чиито прозорци бяха омазани в червено, а върху една от бензиновите колонки имаше проснат труп на мъж, който сякаш внезапно е решил да подремне и се е подпрял на нея; разрушеният „Макдоналдс“, чиито столове, маси и пакети с кетчуп, играчки от хамбургерите с награди, клиенти на всяка възраст и от всички раси бяха изхвърлени през прозорците, безмилостно обезглавени; димът с мирис на химикали от все още горящия трактор влекач на три километра по-нататък; птиците. Грамадни, кълбести облаци от огромни, черни птици, гарвани, свраки, мишелови, лешояди, които лениво кръжаха отгоре. Цялата обстановка беше като след ужасяваща битка, окъпана в безжалостната лятна светлина.