Тъкмо се канеше да потегли, когато му хрумна и друго. Отново паркира колата и се върна в стаята. Понесъл пистолета малко отдалечено от тялото си, се върна в пикапа и го постави в жабката. Включи на скорост и потегли, единствената му компания беше оръжието.
Шест
Мама лежеше в спалнята. Мама лежеше в спалнята и не помръдваше. Мама лежеше в спалнята, а там беше забранено да се влиза. Мама беше мъртва.
След като си отида, не забравяй да се храниш, защото понякога забравяш. Къпи се всеки ден. Млякото е в хладилника, пакетите със зърнени закуски с късмети са в шкафа, а полуготовите хамбургери — във фризера. Пусни ги на сто и осемдесет градуса за около час и не забравяй да изключиш фурната, когато приключиш. Дръж се като моето голямо момче. Дани. Винаги ще те обичам. Повече не издържам да се страхувам.
Оставила беше бележката, пъхната под комплекта със солницата и пипера. Дани обичаше сол, но не и пипер, от него кихаше. Изминали бяха десет дни — Дани броеше дните по отметките, които слагаше всяка сутрин на календара — а бележката още си стоеше там, където беше. Не знаеше какво да прави с нея. Целият дом миришеше на нещо ужасно, така както миришат миещите се мечки и опосумите, сгазени и прегазвани с дни от колите.
И млякото не беше хубаво. Нямаше ток и то беше вкиснало, топло и неприятно на вкус. Опита да си приготви зърнена закуска с вода от чешмата, но не беше същото, нищо не беше същото, всичко беше различно, защото мама беше в спалнята. Вечерно време той седеше на тъмно в своята стая със затворена врата. Знаеше къде мама държи свещите. Те стояха в шкафа над мивката, там тя държеше и бутилка с лекарството, което пиеше, когато ѝ се разстройваха нервите, но кибритът за него беше забранен. Те бяха в списъка. Това не беше истински списък, ами просто поредица от неща, които той не биваше да прави или да пипа. Тостера, защото не спираше да натиска бутона надолу и прегаряше хляба. Пистолета в нощното шкафче на мама, защото това не беше играчка, човек може да се застреля с него. Момичетата в неговия автобус, защото те можеха да не харесат докосванията му и той нямаше повече да кара своя номер дванайсет, а това щеше да е лошо. Това щеше да е най-лошото, което можеше да се случи на тоя свят с Дани Чейс.
Да няма ток означаваше да няма телевизия, затова не можеше да гледа и анимационното филмче за влакчето „Томас“. Филмчетата за влакчето „Томас“ беше за малките деца, мама му го беше повторила милион пъти, но според терапевта доктор Франсис всичко е наред и може да го гледа, ако Дани полага усилия да прави и други неща. Любимецът му беше Джеймс. Дани обичаше неговия червен цвят и неговия машинист, а гласът му, така както го предаваше разказвачът, беше толкова успокояващ, че чувстваше гъдел по небцето. На Дани не му беше лесно да разчита лицата, но израженията на влакчетата „Томас“ винаги бяха точни и лесни за разбиране, освен това закачките и лудориите им бяха забавни. Да разместят релсите и Пърси да се озове в разтоварището за въглища. Да излеят шоколад върху Гордън, който теглеше експрес, защото беше високомерна машина. Децата от неговия автобус винаги се забавляваха с Дани и го наричаха с името на управителя на железницата Тофъм Хет, пееха песничката за него, само че не с истинските, ами с неприлични думи, но в повечето случаи Дани не ги слушаше изобщо. Имаше обаче едно дете. Наричаше се Били Найс, проклето колкото си иска. Учеше в шести клас, обаче Дани предполагаше, че е повтарял няколко класа, защото тялото му беше като на съвсем пораснал мъж. Всяка сутрин се качваше само с една книжка в ръце, ухилваше се на Дани, докато изкачваше стълбите, и се поздравяваше с другите момчета с пляскане на ръце и въпроса „Как е?“, докато вървеше по пътеката между седалките, а след него се влачеше миризма на цигари.
Ей, Тофъм Хет, как вървят делата на остров Содор днес? Вярно ли е, че госпожа Хет обича да го прави в служебния вагон?
Ха-ха-ха, разсмиваше се Били. Ха-ха-ха. Дани никога не отвръщаше на думите му, защото положението само щеше да се влоши. Не беше казал нищо и на господин Първис, защото знаеше какво ще каже човекът. Мамка му. Дани, що оставяш малкия нещастник така да се гаври с теб? Бог знае, че си куцо пиле, но трябва да се отбраняваш. Ти си капитанът на този кораб. Позволяваш да вдигат бунт и след това всичко отива на боклука.