Дани харесваше господин Първис, диспечера. Господин Първис беше отколешен приятел на Дани, но също и на мама. Мама работеше в столовата, оттам се познаваха, а господин Първис все наминаваше през къщи, отстраняваше повредите, например на сифона или някоя разхлабила се дъска на верандата, нищо че си имаше собствена съпруга. Той беше едър, плешив мъж, който обичаше да си подсвирква през зъби и все подръпваше нагоре панталоните си. Понякога идваше вечер, след като Дани си беше легнал. Дани чуваше как телевизорът работи в другата стая и как мама и господин Първис се смеят и си приказват. Дани обичаше тези вечери. Те го изпълваха с добро чувство, като при щастливото прищракване. Когато някой попиташе мама, тя винаги отговаряше, че бащата на Дани го „няма на снимката,“ което си беше много точно. Имаше снимки с мама в къщата, снимки на Дани и снимки на тях двамата заедно. Но никога не беше виждал снимка с баща му. Дани дори не знаеше името на този мъж.
Автобусът беше идея на господин Първис. Той научи Дани да го кара на паркинга в депото и го придружи да си вземе шофьорското свидетелство за клас В, после му помогна да си попълни формуляра за кандидатстване за работа. Отначало мама беше донякъде против намеренията им, понеже Дани ѝ беше необходим да помага у дома, да ѝ е полезен двигател и за социалната помощ, което беше пари от правителството. Но Дани знаеше истинската причина за възраженията ѝ, която се криеше в това, колко е различен и специален. В работата, обясни мама, с нейния изпълнен със загриженост глас, човек трябвало да е „приспособим“. Щели да се случват разни неща, различни неща. Например в столовата. Имало дни, в които поднасяли хотдог, в други — лазаня, а в трети — пилешки пържоли. В менюто можело да пише едно, а се оказвало, че в действителност приготвената храна е друга. Човек невинаги знае какво го очаква. Нямало ли това да го притеснява?
Но автобусът не беше столова. Автобусът си беше автобус и се движеше по точно разписание. Когато Дани седна зад волана, за пръв път в живота си усети толкова дълбоко и силно щастливото прищракване. Да кара автобус! Голям, жълт автобус, всички седалки, подредени строго в редици, скоростен лост с шест скорости и задна, всичко беше изложено спретнато и красиво пред него. Автобусът не беше влак, но много приличаше, а всяка сутрин, докато потегляше от гаража, си представяше, че е Гордън, Хенри или Пърси, дори самият „Томас“.
Никога не закъсняваше. Четирийсет и пет минути от гаража до крайната спирка, точно тринайсет километра сто деветдесет и шест метра, деветнайсет спирки, двайсет и девет пътници. Робърт-Шели-Британи-Мейбет-Джоуи-Дарла/Дениз(близнаците)-Педро-Деймиън-Джордан-Чарли-Оливър(О-Божичко)-Саша-Били-Моли-Лайл-Дик(Тъпото)-Ричард-Лайза-Маккена-Ана-Лили-Матю-Чарли-Емили-ДжонДжон-Кейла-Шон-Тимъти. Случваше се някой от родителите да придружава пътника до ъгъла, облечена в пеньоар майка или баща със сако и вратовръзка и чаша кафе. Как върви днес, Дани, казваха понякога с усмивка за „добро утро“ на лицата. Да знаеш, че човек може да си сверява часовника по теб.
Бъди моята полезна машина, все повтаряше мама и точно това беше Дани.
Но сега децата ги нямаше. И не само тях ги нямаше, нямаше никого. Нито мама, нито господин Първис, а вероятно и всички хора на света. Вечерно време беше мрачно и притихнало, никъде не светеха лампи. Известно време имаше много шумове — крещяха хора, виеха сирени, военни камиони ревяха по улиците. Чул беше стрелба от оръжие. Бам! — казваха оръжията. Бам-бам-бам-бам! На Дани му беше любопитно по какво стрелят, но мама не казваше. Тя му нареди да не излиза навън, каза го със строгия си глас, и да не гледа телевизия, да не се приближава до прозорците. Ами с автобуса какво, попита Дани, а мама само отвърна. Да му се не види. Дани, сега не бери грижа за автобуса. Днес няма училище. Ами утре, попита Дани. А мама отвърна: И утре няма да има.
Той не знаеше какво да прави със себе си без автобуса. Мислите в мозъка му бяха скокливи като пуканки в нагорещена тава. Искаше му се господин Първис да намине и да погледат телевизия с мама, това винаги я успокояваше, но той така и не се появи. Светът притихна, стана такъв, какъвто беше сега. Навън имаше чудовища. Това Дани го проумя. Например имаше една жена от другата страна на улицата, госпожа Ким. Госпожа Ким даваше уроци по цигулка, децата идваха в къщата ѝ за нейните уроци, а лятно време, когато прозорците бяха отворени. Дани чуваше как свирят, цигу-мигу, Мери-си-има-агънце и други детски песнички, чиито заглавия не знаеше. Сега нямаше никаква цигулка, а госпожа Ким лежеше на парапета на верандата.