Една нощ Дани чу как мама плаче в спалнята. Понякога тя плачеше така, съвсем сама, и за Дани това беше нормално, естествено и нямаше за какво да се притеснява, но този път беше различно. Дълго време той лежа на леглото си и слушаше, чудеше се какво ли е да чувстваш такава тъга, че да се разплачеш от нея, но представата за това приличаше на нещо, което е поставено на шкафа и той не може да го достигне. По някое време той се събуди в тъмното от усещането, че някой го гали по косата. Отвори очи и я видя да седи до него. Дани не обичаше да го докосват, настръхваше, все едно е нещо ужасно, но не беше такова, когато мама го правеше, най-вече защото беше привикнал тя да го докосва. Какво има, мамо? — попита Дани. Какво не е наред? Но тя само отвърна: Шт, тихо. Дани. В скута ѝ имаше някакъв предмет, увит в кърпа. Обичам те. Дани, нали знаеш колко много те обичам? И аз те обичам, мамо, отвърна той, защото това беше верният отговор, когато някой ти каже обичам те. И той заспа, докато тя го галеше, а на сутринта вратата на спалнята ѝ беше затворена и повече не се отвори. Дани разбра. Излишно му беше дори да поглежда.
Реши в крайна сметка да подкара автобуса.
Понеже можеше да се окаже, че и други, освен него са живи. Понеже усещаше щастливото прищракване, когато караше автобуса. Понеже не знаеше какво друго да прави със себе си, с мама в спалнята, прокисналото мляко и всичките отминали дни.
Приготви дрехите си от предишната вечер, така както мама правеше, чифт панталони каки и риза с бяла яка, кафяви обувки и обяд. Нямаше кой знае какво останало за ядене, освен фъстъчено масло, малко пълнозърнести бисквити и пакет повехнали бели ружи, но той си взе бутилка минерална вода и нареди всичко в раницата си с джобното си ножче и монетата за късмет, после отиде до дрешника, за да си вземе шапката, инженерската шапка на сини райета, която мама му беше купила от Трейнтаун. Трейнтаун беше парк, където децата можеха да карат влакове, точно като „Томас“. Дани ходеше там от дете, това беше любимото му място в света, но количките бяха прекалено малки за Дани с неговите дълги крака и ръце, затова обичаше да гледа как влаковете обикалят ли, обикалят, а от комините им се издигат малки пуфкания дим. Освен в Трейнтаун мама не му позволяваше да носи шапката, понеже, казваше тя, хората щели да му се подиграват, но Дани реши, че ако сега я носи, няма да има проблем.
Тръгна на разсъмване. Ключовете за автобуса бяха в джоба му, стояха пъхнати до бедрото му. Депото беше на пет километра сто и петдесет метра точно. Още на първата пресечка видя първите трупове. Някои бяха в коли, други лежаха на поляните или затрупани с боклуци, някои дори висяха по дърветата. Кожата им беше придобила същия сиво-син цвят като на госпожа Ким, дрехите им стояха изопнати по набъбналите им в лятната жега тела. Грозно беше да ги гледаш, грозно, но също и странно и любопитно, ако имаше повече време. Дани щеше да се поспре и да погледне по-отблизо. Имаше много боклуци, хартии, пластмасови чаши и развяващи се пазарски торбички, на Дани не му хареса. Хората не биваше да правят боклук.
Докато стигна в депото, слънцето вече нагряваше раменете му. Повечето от автобусите бяха тук, но не всички. Стояха паркирани, а празните места по паркинга му придаваха вид на уста с липсващи зъби. Но автобусът на Дани, номер дванайсет, чакаше на обичайното място. Имаше най-различни автобуси на света, междуградски, за специални превози, градски и за дълги разстояния. Дани всички ги познаваше. Това беше нещо, което обичаше — да изучава всичко за едно нещо. Неговият автобус беше „Редбърд 450“, модел „Форсайт“. Проектиран според най-удивителните инженерни стандарти, със специално прикрепена рама, специален капак за достъп, свръхмодерен информационен дисплей, подаващ изобилие от данни, предназначени както за шофьора, така и за техниците по поддръжката, специално проектиран, цялостен и просторен салон за по-удобно пътуване патент на Редбърд, който беше номер едно, стане ли дума за избор на сигурност, качество и продължителност на експлоатационния период в съвременната промишленост.
Дани се качи в автобуса, пъхна ключа в стартера и когато големият дизелов двигател живна и заръмжа, в стомаха му се разля топлина. Погледна часовника си; седем без осем минути. Щом голямата стрелка стигна дванайсет, включи на скорост и потегли.
Отначало му се струваше странно да пътува из пустите улици, по които нямаше жива душа, но полека Дани стигна първата си спирка — семейство Мейфийлдс, Робърт и Шели — и се отпусна в ритъма на сутринта. Не беше трудно да си представи, че днес е най-обикновен ден. Спря автобуса. Е, Робърт и Шели понякога закъсняваха. Той надуваше клаксона и те се изстрелваха през вратата, а майка им викаше след тях да се държат прилично, да се забавляват и им махаше за довиждане. Къщата беше бунгало, малко по-голяма от тази, в която живееха Дани и мама, но по-красива, боядисана в жълтеникаво и с просторна предна веранда с люлка. През пролетта на перилата на верандата висяха кошници с цветя. Кошниците все още си стояха, но цветята бяха повехнали. И моравата пред къщата се нуждаеше от косене. Дани изви врат да погледне през предното стъкло. Един от прозорците на втория етаж сякаш беше изтръгнат от рамката си. Транспарантите все още висяха на мястото на прозореца и се полюляваха от празнината като език. Той отново наду клаксона и почака минута. Отново никой не се показа.