Седем часа и осем минути. Чакаха го и други спирки. Потегли от спирката и заобиколи обърната на една страна тойота приус. По пътя се натъкна и на други неща. Преобърната и премазана полицейска кола. Линейка. Умряла котка. На вратите на много от къщите имаше изписани със спрей Х, с числа и букви в празните пространства. Когато пристигна на втората спирка — градски комплекс, наречен Касъл Оук, вече закъсняваше с дванайсет минути. Британи-Мейбет-Джоуи-Дарла/Дениз. Дълго натиска клаксона, после пак, но нямаше смисъл. Дани продължи да върши работата си механично. Касъл Оук представляваше димящи руини. Целият комплекс беше превърнат в пепелища.
На следващите спирки: все същото. Насочи автобуса на запад към Чери Крийк. Тук къщите бяха по-големи, по-отдалечени от пътя, зад просторни полегати морави. Клоните на грамадните, покрити с листа дървета, се спускаха като завеси и засенчваха улицата. Мястото излъчваше спокойствие, беше по-умиротворено. Къщите изглеждаха както винаги. Дани не видя никакви трупове. Но въпреки това нямаше и деца.
До този момент в автобуса му трябваше да има двайсет и пет деца. Мълчанието беше изнервящо. Шумът в автобуса постоянно се засилваше, всяка спирка го увеличаваше с всяко дете, което се качваше в него, по същия начин, както музиката във филмите се засилваше с наближаването на финалната сцена. Финалната сцена беше гърбицата. Гърбицата за убиване на скоростта на Линдълър авеню. Подскочи на „полицая“, Дани! Викваха децата до едно. Подскочи на „полицая“! И макар че той не биваше да го прави, подаваше малко повече газ на автобуса, те подскачаха на седалките си и за миг той самият се чувстваше един от тях. Детството му не приличаше на тяхното, той не знаеше какво е да си просто дете, което отива на училище. Но когато автобусът отскачаше от „полегналия полицай“, той се превръщаше именно в дете като тях.
Дани мислеше за това, децата му липсваха, дори Били Найс и глупавите му шеги и смехът му, гръмогласното ха-ха-ха, когато напред по пътя видя момче. Тимъти. Чакаше с по-голямата си сестра в края на алеята им. Дани би познал момчето навсякъде заради стърчащата коса — две щръкнали кичурчета, които стърчаха от темето на главата му като пипала на насекомо. Тимъти беше едно от най-малките деца, втори клас или може би трети, и дребничък. Понякога с него чакаше икономката — пълничка жена с кафява кожа и с престилка, но обикновено го изпращаше по-голямата му сестра, за която Дани предполагаше, че е в гимназията. Външният ѝ вид не беше като на другите момичета, не че изглеждаше смешно, просто странно, с тази нейна коса с кичури в розовия цвят на лекарството, което майка му му даваше, когато го болеше стомах, защото е ял прекалено бързо, и дебела очна линия, заради която приличаше на онези рисунки в страшните филми, от ония с очи, които се движат. Имаше по около десет дупки на всяко ухо, в повечето случаи носеше кучешка каишка. Кучешка каишка! Да не би да е куче! Странно, но според Дани момичето беше доста красиво, като се махнат всички чудато особености. Той не познаваше друго момиче на нейната възраст, нито на каквато и да било възраст всъщност и му харесваше как тя чака автобуса с братчето си, как го държи за ръка, но го пуска, щом автобусът наближи, за да не видят другите деца.
Той стигна до края на алеята и натисна лоста, за да отвори вратата.
— Здрасти — каза той, понеже друго не можа да измисли. — Здрасти, добро утро.
Като че понечиха да му отговорят, но нищо не казаха. Дани бързо огледа лицата им, но не успя да проумее какво означават израженията им. Никога нито един от влаковете на Томас не беше изглеждал като двете деца. Влакчетата „Томас“ бяха щастливи, тъжни или начумерени, но техните изражения бяха съвсем различни, като белия екран на телевизора, когато кабелната не работеше. Очите на момичето бяха подпухнали и зачервени, косата ѝ някак слепена. Носът на Тимъти течеше и той постоянно го бършеше с опакото на ръката си. Дрехите им бяха измачкани и лекьосани.