— Чухме те да свириш с клаксона — рече момичето. Гласът ѝ беше дрезгав и треперлив, като че отдавна не го е използвала. — Криехме се в мазето. Преди два дни свършихме храната.
Дани сви рамене.
— Аз имах пакети със зърнени закуски с късмети. Но само с вода. Така не стават хубави.
— Дали са останали и други? — попита момичето.
— Къде да са останали?
— Да са останали живи.
Дани не знаеше как да отговори. Въпросът му се струваше прекалено сложен. Може би нямаше други живи, видял беше много трупове. Но не искаше да го каже заради Тимъти.
Погледна към момчето, което до този момент не беше проговорило, просто не спираше да трие носа си с ръка.
— Здрасти, Тимбо. Алергия ли имаш? И аз понякога имам.
— Родителите ни са в Телърайд — заяви момчето. Гледаше към маратонките си. — С нас беше Консуело. Но и тя си отиде.
Дани не знаеше коя е Консуело. Трудно беше, когато хората отговаряха на твоя въпрос със свой въпрос, за който дори не си могъл да помислиш.
— Добре — рече Дани.
— Тя е в задния двор.
— Как може да е в задния двор, след като си е отишла.
Очите на момчето се разшириха.
— Защото е мъртва.
В продължение на две секунди никой нищо не каза. Дани се чудеше защо още не са се качили на автобуса, може би трябваше да ги подкани.
— Всички трябваше да отидат до Майл Хай — каза момичето. — Чухме съобщението по радиото.
— Кои са в Майл Хай?
— Армията. Казаха, че там ще е безопасно.
Според видяното от Дани и от армията голяма част беше измряла. Но Майл Хай щеше да им даде място, за което да се запътят. Не се беше замислял за това преди. Накъде отива?
— Аз съм Април — каза момичето.
И на април приличаше. Странна беше тази способност на някои имена. Те идеално подхождаха на хората, които ги носеха.
— Аз съм Дани — каза той.
— Знам — рече Април. — Ще го направиш ли. Дани, моля те? Махни ни оттук.
Седем
Цветът не беше подходящ, реши Лайла. Изобщо не беше подходящ. Оттенъкът се наричаше „сметана“. На мострата от магазина изглеждаше меко бледожълто, като при старо бельо. Но сега, когато Лайла се отдръпна, за да огледа работата си с капещия валяк в ръката — честно, такава бъркотия беше сътворила, защо Дейвид не се занимава с тези неща? — цветът приличаше повече… на какво? Лимоново. Електриково лимоново. Може би щеше да изглежда добре в една кухня, ярка, слънчева кухня с прозорци, които гледат към градината. Но в детска стая… Боже мили, помисли си тя, с подобен цвят бебето няма да може изобщо да спи.
Колко потискащо. Толкова труд, отишъл на вятъра. Да мъкне стълбата нагоре по стълбището от мазето, да покрие пода с платнища, коленичила на четири крака, да облепи первазите и накрая да стигне отново до магазина, за да започне отначало. Възнамеряваше да завърши стаята до обяд, за да има достатъчно време боята да изсъхне, преди да постави бордюра от тапет, с повтарящ се мотив със сцени от историите на Биатрис Потър. Дейвид намираше бордюра за глуповат — „сантиментален“ беше думата, която използва — но Лайла изобщо не я беше грижа. Тя обичаше историите за зайчето Питър, когато беше момиченце, изкатерваше се в скута на баща си или се сгушваше в леглото, за да чуе за стотен път приказката за бягството на Питър от градината на господин Макгрегър. Дворът на къщата им в Уелсли беше обграден с жив плет и тя с години — дълго след като беше престанала да вярва в приказки — продължаваше да търси зайче в синьо яке, скрито в него.
Но сега зайчето Питър трябваше да почака. Заля я изтощение, налагаше се да поседне. Пушекът я замайваше. Явно нещо не беше наред с климатика, въпреки че заради бебето имаше чувството, че непрекъснато ѝ е топло. Надяваше се Дейвид скоро да се прибере. В болницата положението беше излязло от контрол. Обади ѝ се веднъж, за да я извести, че ще закъснее, но оттогава не беше го чувала.
Запъти се надолу към кухнята. Мястото беше пълна кочина. В мивката се трупаха чинии, по плотовете имаше петна, подът под голите ѝ крака лепнеше от мръсотията. Озадачена, Лайла спря на прага. Досега не си беше дала сметка до каква степен е занемарила положението; и какво е станало с Йоланда? Откога не се е появявала? Свободните дни на домашната помощница бяха вторник и петък. Днес кой ден беше? Ако човек погледнеше към кухнята, помисли си Лайла, щеше да си рече, че Йоланда не се е вясвала със седмици. Хубаво, английският ѝ не беше на висота, понякога правеше странни неща, като например да обърка чаените със супените лъжици — как Дейвид мърмори по този повод само — да изхвърля непрочетените сметки в кошчето. Подобни дразнещи неща. Но Йоланда не би отсъствала в работен ден. Една зимна сутрин се появи с толкова тежка простуда, че Лайла я чуваше как кашля чак от горния етаж, наложи се да изтръгне парцала от ръцете на жената с думите: Пор фавор, Йоланда, нека ти помогна, аз съм лекар. Сой медико. (Оказа се бронхит, естествено. Лайла преслуша гърдите на жената още в кухнята и ѝ написа рецепта за амоксициклин, като напълно осъзнаваше, че по всяка вероятност Йоланда дори няма личен лекар, какво ли остава за здравна осигуровка.) Затова добре, приемаше, че понякога изхвърля пощата, обърква съдовете и поставя чорапите в шкафчето за бельо, но беше трудолюбива, всъщност неуморна, ведра и точна и на нея можеше да се разчита, дори при техните луди графици. А сега дори не беше позвънила.