И изведнъж се възцари тишина. Стадионът потъна в мрак и всички се вледениха.
Синя светлина.
Спектакълът започва. Гриър и Лор изскочиха от скривалището си и тръгнаха нагоре по стъпалата. Вратата към контролната зала се охраняваше само от един помагач. Гриър пръв стигна.
— По дяволите, какво става? — пазачът видя ножовете и успя само да възкликне уплашено.
Гриър го улови за ушите — удобно възголеми, щръкнали от главата му като две ръчки — и заби челото си в черепа му. Помагачът падна, покосен като дърво.
Връхлетяха през вратата. Отново само един човек чакаше, червеноок. Носеше тежки слушалки с микрофон, седеше пред панел от лампички и бутони. Стена от прозорци гледаше към игрището, окъпано в синьо. Слушалките бяха плюс, влизането им остана незабелязано. Гриър и Лор се спогледаха, с очи Гриър ѝ каза, че сега е неин ред.
Червеноокият вдигна лице.
— Ей, вие не трябва да сте тук.
— Прав си — съгласи се Лор. Мина зад него, постави лявата си ръка на челото му и прокара ножа през гърлото му, сряза го като хартия.
Вратите на камиона зейнаха широко.
Появиха се величествено, като крале. Движенията им бяха тържествени, премислени, не бързаха, държаха се овладяно, както беше типично за вида им. Всеки безпогрешно разбираше какво представляват. Те се извисяваха. Заеха пространството с величествената си осанка и мощния си дъх. Хранили се бяха с кръвта на поколения, раздули бяха личностите си до колосални размери. Дори Картър, със скромния си ръст, в компанията на своите събратя като че споделяше величието им. Удивителната гледка, която представляваха, накара тълпата вкупом да занемее. Щеше да има писъци, затова Гилдър не се съмняваше, но в момента на появата на единайсетте вирала се възцари дълбока, предивременна дълбока тишина. Могъщите създания излязоха напред и се показаха в цялото си величие, изправили гърбове. Силните им ръце с грабливи нокти се движеха като огромни съоръжения за причиняване на болка. Изглеждаха като гиганти. Бяха легенда, облечена в плът, великите властелини на земята. Охранителите хукнаха към страничните линии, за да живеят още един ден. Гилдър не им обърна внимание. Умът му беше пълен с блаженство.
Братя мои, мислеше Гилдър, поднасям ви този символ, това предястие. Тази крехка хапка, това начало. Братя мои, елате напред и заедно ще властваме над Земята.
Отрядът на Нина тичаше по стълбите. Излязоха на нивото на игрището при скамейката на треньорите, разположена точно под пейките, където седяха членовете на висшия щаб. Щом Юстас се затичаше, те щяха да хукнат по игрището, да се обърнат с лице към враговете си и да изстрелят патроните на полуавтоматичните си оръжия.
Но сега, приклекнали в последните мигове, в които се криеха, и те като всички други бяха обзети отчасти от ужас, отчасти от почуда, отчасти от чувство, което не можеха да назоват и за пръв път изпитваха в живота си. Питър се опитваше да осмисли трите съперничещи си зрителни факта. Последните от Дванайсетте бяха пред него, на няколко метра от него, Ейми, провесена на вериги, беше примамката, която ги привличаше; Ейми не беше момичето Ейми, ами истинска жена. Гриър и Алиша се бяха опитали да го подготвят, но думите не можаха да го подготвят за този факт.
Къде беше Юстас?
Питър го видя. Стоеше на перилата в крайната зона, просто още един жител на равнината, докаран със сила да бъде свидетел. Единайсетте вирала стояха пред Гилдър като отряд войници, които чакат нареждания. Мътните го взели, помисли си Питър, много сте се разпрострели. Посъберете се един до друг, копелета.
Гилдър вдигна ръце.
Лайла беше сама. Куполът беше притихнал, като огромно животно, притаило дъх. Това място, мислеше си тя. Това вместилище на болката. Как е възможно да се допусне съществуването на подобно място на земята?
Пушката беше празна. Остави я на пода и забърза към коридора. Зад всяка врата лежеше човек в лабораторна престилка, животът им насила бавно се източваше. Нямаше време да ги спаси, само за това съжаляваше Лайла, но поне можеше да ги освободи от мъчението им.
Вървеше стая след стая, отваряше вратите с връзката ключове, която беше взела от охраната. Няколко думи на благословия за всяка душа, уловена в капана им, после отваряше клапаните на резервоарите с етер. Наситена сладникавост изпълни въздуха. Движенията ѝ се забавиха, трябваше да действа бързо. Оставяше вратите зад себе си отворени, продължи по коридора. Предупредителни табели бяха поставени на равни интервали по стените на коридора: НАЛИЧИЕ НА ЕТЕР. ЗАБРАНЕН Е ОТКРИТИЯТ ОГЪН.