Стигна до последната врата. Опита с един ключ, после втори, трети, пръстите ѝ бяха тежки и тромави, газът вече беше в нея. Зъбците захванаха и задържаха.
Сърцето на Лайла заби учестено, когато го видя. Бяха го оковали към пода. Лежеше гол и се разлагаше, висеше вечно над пропастта на смъртта. Чудовища! Как би могла да остави подобна сцена на страдание да съществува? Как можа да чака сто години, преди да облекчи болката му?
— Лоурънс, какво са ти сторили?
Падна на колене до него. Очите му бяха отворени, но погледът му, изглежда, минаваше през нея към друг свят. Погали сбръчканите му бузи, набръчканото му чело. Сведе главата си до неговата, челата им се докоснаха, когато тя погали лицето му.
— Лоурънс — повтаряше тя шепнешком, — моят Лоурънс.
Устните му изрекоха думи:
— Спаси… ме.
— Разбира се, скъпи мой — сълзите ѝ рукнаха като поток. Газът изпълваше залата. От джоба на роклята си Лайла извади кибрит. — Ще се спасим един друг.
Високо горе над игрището Гриър и Лор също чакаха единайсетте вирала да се раздвижат.
— Мамка му — рече Гриър, притиснал бинокъла до очите си, — защо нищо не правят?
Ръцете на Гилдър все още бяха вдигнати. Какво ставаше? Той ги отпусна до тялото си и отново ги вдигна, махаше от вълнение. Все още никакъв отговор.
— Копеле нещастно!
Ръката на Лор беше на бутона. Гласът ѝ звучеше истерично.
— Какво да направя? Какво да направя?
— Не знам!
Тогава Гриър видя движение по игрището. Един силует тичаше от крайната зона.
— Хайде! Пусни светлините!
Дори тогава беше прекалено късно.
Сара тичаше, летеше през атриума — това навън изстрели ли бяха? — после по коридора към апартамента на Лайла връхлетя през вратата.
— Кейт!
Детето спеше в леглото си. Сара я взе на ръце, очите ѝ потрепнаха.
— Мамче?
— Тук съм, миличка, тук съм.
Сега вече беше сигурна: отвън се стреляше. (Тя не знаеше, но в този момент брат ѝ Майкъл, който тичаше бясно по стълбите, получи куршум в дясното си бедро, болката беше странно маловажна, до такава степен беше изпълнен с адреналин. Холис не беше излъгал: щом веднъж нещата тръгнеха, нямаше да е трудно да застреля човек и той премахна още двама пазачи, преди кракът му да се прегъне под него, оръжието се изплъзна от ръцете му — така или иначе беше празно — а пред очите му излязоха звезди.) Сара хукна обратно по коридора, носеше детето. Детето ми, детето ми. Щяха да живеят или да умрат, но щяха да го направят заедно, повече никога нямаше да се разделят.
Влезе в атриума със спринт и видя някакъв мъж да се втурва през входната врата. По ризата му имаше кръв, държеше оръжие. Брадясалото му лице беше осветено от дива решимост. Сара се закова на място.
Холис?
От високото си място на игрището Ейми наблюдаваше цялата сцена. Ревящата тълпа; Гилдър с нелепо вдигнатите си ръце, появата на отряда на Нина при треньорските скамейки, последвалите изстрели над редиците от облечени в костюми мъже, които крещяха и се хвърлиха да търсят прикритие, други нищо не направиха, седяха неразбиращо, докато телата им паднаха покосени от смъртоносни светли дъги. Алиша се появи на игрището с оръжие, готова за стрелба, Юстас тичаше с всички сили към тях от крайната зона, бомбата беше притисната до гърдите му, помагачът зад него падна на коляно, вдигна пушка и се прицели, рукна кръв, Юстас се завъртя и падна, бомбата изхвърча. Тези събития се движеха около нея като планети в своите орбити, въртящ се космос от събития. Присъствието им я докосна само мимоходом, допря се до сетивата ѝ като бриз. Тя стоеше в центъра, тя и нейните сродници по кръв, и там, на сцената всичко щеше да бъде решено.
— Братя мои, здравейте. Много време мина.
Ние сме Морисън-Чавез-Бейфъс-Търел-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард…
— Аз съм Ейми, сестра ви.
И тогава го почувства. Сред злото — ярка светлина. Ейми потърси Картър с поглед. Той стоеше леко встрани, приклекнал в характерната за вида му поза.
Не беше Картър.
— Татко.
Да, Ейми. Тук съм.
Любов нахлу в сърцето ѝ. Сълзи се надигнаха в гърлото ѝ.
— О, татко, съжалявам. Не ме гледай. Не ме гледай.
Ярка светлина обля игрището, Ейми затвори очи. Щеше да е като отваряне на врата. Така си го беше представяла. Действие не по силата на волята, ами на предаването, да отдадеш живота си, този свят. През ума ѝ прелетяха образи, по-бързо от мисълта. Коленичила до нея, майка ѝ я прегръща, силата на прегръдката ѝ, след това видя гърба ѝ, когато си тръгваше; Улгаст, голямата му ръка лежеше на гърба ѝ, стоеше зад нея, докато тя се въртеше на въртележката под светлините и музиката, гледката на зимното звездно небе в нощта, когато правеха снежни ангели, Кейлъб, който я гледа с всезнаещите си очи, докато тя подпъхва завивките около него в леглото и пита „Някой обичал ли те е?“; Питър, стои на вратата на сиропиталището им, ръцете им се срещат в пространството и с допир казват онова, което не може да бъде изречено с думи. Дните протекоха през нея един по един, а когато изминаха, Ейми изпрати съзнанието си нататък, към онези, които обичаше, каза им сбогом.