И отвори вратата.
В края на игрището Питър и останалите бяха изпразнили оръжията си в ниските редици, хвърляха пачките, за да презаредят. Все още не знаеха, че Юстас е прострелян, знаеха само, че прожекторите бяха светнали по план и дали сигнал за неговото бягство, всеки миг очакваха изпод тях да се чуе експлозия.
Такава нямаше.
Питър се завъртя към платформата. Виралите, замаяни от светлините, бяха заели различни пози на самозащита. Някои се отдръпваха бавно назад, скрили лица в сгъвките на ръцете си. Други бяха паднали на земята, присвити като бебета в люлка. Гледката беше страховита, Питър нямаше да я забрави до последния си ден, но въпреки това бледнееше в сравнение с онова, което се случваше на платформата.
Нещо ставаше с Ейми. Тя се гърчеше във веригите, разтърсвана от гърчове с такава свирепост, че сякаш ще се разпадне на парчета. Спазъм след спазъм, силата им нарастваше. С една последна, разтърсваща конвулсия, тя се отпусна. За един изпълнен с надежда миг Питър помисли, че е приключило.
Не беше.
Не беше приключило.
С мощен животински вой Ейми отметна назад глава. И Питър разбра какво вижда. Нещо, което би трябвало да отнеме часове, се случваше за секунди. Чертите на лицето се стопиха в предродилна неяснота. Гърбът се удължи, пръстите на ръцете и краката ѝ се удължиха и извиха като на хищник. Зъбите се показаха напред със заострени върхове и в редица, кожата ѝ стана по-плътна, дебела кристална черупка. Пространството около нея засвети, сякаш самият въздух беше подпален от ускорената сила на преобразяването ѝ. С жестоко потреперване Ейми издърпа веригите около гърдите си, изтръгна ги от блоковете и когато слезе на земята, приклекнала, с плавна грация, за да смекчи удара от падането си, вече нямаше единайсет вирала на игрището, ами дванайсет.
Те бяха Дванайсет.
Тя се изправи. Тя нададе рев.
И в този момент в мазето на Купола Лайла Кайл и Лоурънс Грей, чиято съдба щеше да си остане завинаги неизвестна, сплетоха ръце, преброиха до три, драснаха клечката и всички прожектори угаснаха.
Шейсет и пет
Взривът в мазето, подсилен от мигновеното възпламеняване на хиляда и двеста килограма силно концентриран диетилов етер, освободи енергия, която грубо се равняваше на катастрофата на малък самолет. Тъй като нямаше къде да отиде, взривната сила се оттласна нагоре, обходи всеки коридор, зала, канал — преди да се върне назад и да взриви пода. Веднъж освободена в по-големите пространства на сградата, се развилия наслуки. Във въздуха полетяха мебели. Стените изчезнаха. Взривът се надигна и предизвика спираловидно движеща се мощ от разрушение като връщащо се торнадо, което изхвърляше и изстъргваше всичко от своето нажежено до бяло сърце, докато не стигна самите устои на сградата — стоманените подпорни стени и старателно изсечените варовикови блокове, удържали покрива му над прерията на Айова от времето на пионерите, и го взриви на парчета.
Куполът започна да се сгромолясва.
На пет километра оттам сетивата на зрителите на стадиона уловиха разрушаването на Купола, като верига от отделни случки: първо проблясък, след това взрив, последван от дълбок сеизмичен трус и възцаряването на мрака, когато градската електрическа мрежа излезе от строя. Всички замръзнаха, но в следващия миг настъпи промяна. У тях се надигна нова сила за живот. Кой може да каже кой е бил първи? Бунтовниците сред трибуните вече бяха започнали нападението си над охранителите, но сега не бяха сами. Множеството се надигна като освирепяла неудържима тълпа. Толкова ожесточен беше отприщилият се бяс у тях, че се нахвърлиха върху своите похитители, сякаш отделните им личности се бяха разтворили в едно-единствено животинско съзнание. Рояк. Стадо. Ято. Те се превърнаха в своя враг, налагаше се. Престанаха да бъдат роби и станаха живи.