На игрището Гилдър се… разтваряше.
Почувства го първо по опакото на ръцете си. Внезапно сгърчване на кожата, сякаш се е смалил в себе си. Повдигна ги към лицето си. В нямо неразбиране — болката все още не се беше появила — той наблюдаваше как плътта на ръцете му се отцепи и отдели на дълги, кървави прорези. Чувството се разпространи, заигра по цялото му тяло. Пръстите му намериха лицето му. Все едно докосваше череп. Косата му капеше, както и зъбите. Гърбът му се преви в старческа стойка. Падна на колене в калта. Усети как костите му се разпадат, ронеха се на прах.
— Грей, какво направи?
Падна сянка.
Гилдър вдигна лице. Виралите изпълниха притъмнелия му поглед с последната гледка на своето величие. Братя мои, помисли си той, какво става с мен? Помогнете ми, братя мои, умирам. Но в очите им не видя никаква искра за родство.
Предател.
Предател.
Предател предател предател…
Случваха се други неща — изстрели, крясъци, в мрака тичаха хора. Но в съзнанието на Гилдър тези събития бяха мигновено потиснати от по-важното осъзнаване, студено и последно, на случващото се с него.
Шона, помисли си той, Шона, исках само малко компания. Исках само да не умра сам.
И те му се нахвърлиха.
Заключителното развитие на събитията, които се разиграха за някакви си трийсет и седем секунди в живота на участниците, се случиха в наслагващи се рамки от едновременно движение, колабиращо към центъра. Осветени от светлината на огъня — варелите в периферията продължаваха да горят — и фосфоресциращата светлина на виралите, сцената приличаше на сцена от ада. Виралите приключиха с Гилдър — тялото му беше пръснато на разкъсани части, които бяха повече прах, отколкото труп — и стояха в рехава линия. Изглежда, наблюдаваха Ейми предпазливо. Вероятно не знаеха все още какво предвещава тя, може би се страхуваха от нея. Питър, заредил оръжието си, стреляше откоси към масивните им фигури, без видим ефект. Куршумите отскачаха безсилно от бронираните им тела с ярки проблясъци, дори не погледнаха в тяхна посока. От другата страна на игрището Алиша се придвижваше напред с вдигнат пистолет, Нина и Тифти тичаха към игрището за подкрепление. Планът вече не действаше, сега се водеха от инстинктите си. Застанала права на платформата, Ейми вдигна ръце. От всяка китка висеше дълга верига. Тя ги раздрънка във въздуха и ги завъртя около китките си, метна ги в празното пространство. Въртележка, осъзна Питър. Ейми правеше въртележка, за да дезориентира виралите. Все по-бързо и по-бързо веригите се въртяха над главата ѝ с хипнотично дрънчене. Създанията замръзнаха. С птиче стрелване главата на Ейми се наклони на една страна, погледът ѝ се съсредоточи, пресмяташе ъгъла на нападението. Питър разбра какво предстои да се случи.
Ейми Харпър Белафонте, напълно въоръжена. Ейми, Момичето от Никъде, летящата.
Когато се изстреля напред, остави веригите да летят, разпери ги далеч от тялото си като камшици. Едновременно с това присви глава към гърдите си, изравни положението на тялото си по време на полета, за да може да посрещне първия измежду тях първо с краката, високо в гърдите, физическото ѝ тяло се преобрази в момента на удара в стенобойна машина с шестметрови криле. Те бяха много по-едри от нея, но устремът беше на нейна страна. Тя прелетя до първия, падна и го събори гърбом, когато се приземи, веригите бяха намерили целите и увили други двама около вратовете им. Със силно дърпане тя привлече левия към себе си, зарови лице под челюстта му и го разтърси като куче парцал в устата си.
Той нададе вой.
И сред рукнала кръв и хрущене на кости умря.
Тя го разви от веригата със замах на китката си, завъртя тялото като топ. Вниманието ѝ се насочи към втория вирал, но равновесието се беше променило, елементът на изненада беше отминал, хипнотичният ефект от въртележката се беше стопил. Създанието скочи към нея, телата им се сблъскаха с неконтролируема сила, която ги принуди да отстъпват назад и назад от платформата. Ейми освободи веригата, но изглеждаше дезориентирана, приклекна на четири крака в пръстта. Нещо като потрепване, обзело цялото тяло, премина през останалите вирали, общото им съзнание се обедини, съсредоточи се. Само още миг — и щяха да ѝ се нахвърлят като глутница зверове.
Което можеше и да направят, ако не беше дребният.
Умът на Питър тепърва щеше да ги анализира като нещо повече от общо съзнание, вече той беше принуден да го прави. Един от виралите беше различен. По размери и стоеж приличаше повече на човек. Миг преди другите да скочат върху Ейми, той ги изпревари с къс скок, застана между нея и нападателите ѝ, обърнал лице към тях, вдигнал хищническите си лапи, тялото му беше заело предизвикателна стойка. Гърдите му се увеличиха от дълбокия дъх, устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите.