Избухналият рев, който последва, беше напълно несъизмерим с размера на тялото, което го произведе. Това беше вой на ярост. Рев, който можеше да поломи гори, да изравни планина, да изскубне планетата от оста ѝ. Питър буквално почувства как силата на звука го блъсва, тъпанчетата му пукнаха болезнено. Малкият вирал беше спечелил само секунда на Ейми, но и толкова стигаше. Тя се изправи на крака, останалите ѝ се нахвърлиха.
Хаос.
Изведнъж беше невъзможно да се каже какво се случва и къде да се стреля, образите на битката преминаваха прекалено бързо за човешкото око. Питър разбра, че е изстрелял последния си куршум, но така или иначе пушката беше безполезна. Видя Алиша да напредва от другата страна на игрището, все още стреляше с пистолета.
Къде бяха Тифти и Нина?
Той сведе поглед. Нина тичаше към платформата, притиснала бомбата до гърдите си. Тифти беше зад нея. Тя размаха свободната си ръка над главата си, крещеше с всички сили:
— Копеле! Погледни насам! Ей!
Онзи, който забеляза — дали схвана намеренията ѝ? Дали знаеше значението на онова, което държеше? Не толкова се хвърли към нея, колкото пристъпи тежко, падна на четири крака като паяк върху коприна. Тифти първи го видя. Вдигна оръжието си и се опита да изблъска Нина, но усилието му закъсня. Сред дъжда от предмети нехайността в движението на вирала беше престорено. Той се стовари върху двама им, Тифти понесе главния удар. Питър очакваше бомбата да избухне, но това не стана. Виралът улови Нина за ръка и я запрати далеч, хвърли я спираловидно към земята и се обърна към Тифти. Тифти вдигна оръжието си, създанието го погълна.
Писък. Изстрел.
Не беше решение. Нямаше за и против. Питър пусна оръжието си и тръгна към бомбата, която лежеше на земята, тичаше с всички сили.
Единствените двама, които видяха случващото се, бяха Лор и Гриър. И дори тогава само Гриър, човекът на вярата, чиито молитви му бяха дали по-дълбоко разбиране за сцената, осъзна смисъла ѝ.
Наблюдавана от контролната зала, битката на игрището се разиграваше двуизмерно, сведена до по-поддаваща се на дешифриране от разстояние плоскост. В единия край лежеше Юстас, в безсъзнание или мъртъв, между него и платформата беше тялото на Тифти Ламонт. Нина я нямаше, запратена някъде в мрака, Алиша — от другата страна, като единствена все още стреляше. В центъра стоеше платформата, Ейми, която се беше изтръгнала от мелето, скочи високо към върха на желязната структура. Туниката ѝ беше на парцали, изпоцапана с тъмната влага на кръвта, едната ѝ ръка беше присвита до тялото ѝ, сякаш притискаше рана. Дори от разстояние Гриър можеше да различи мъката, с която дишаше. Превъплъщението ѝ беше пълно, макар че ѝ беше останал един човешки белег: нейната коса. Черна и буйна, тя се вееше свободно около лицето ѝ. Още миг и нападателите щяха да ѝ се нахвърлят с многократно превъзхождащи я сили, но положението на тялото ѝ не говореше за отстъпление. Имаше нещо непобедимо у нея, почти царствено.
Тогава видя Питър как тича по игрището. Къде отиваше той? Към камиона?
Не.
Гриър изхвърча от стаята и полетя по стълбите. Разблъскваше тълпата с тялото си, с юмруците си, с ножа си. Ейми, Ейми, идвам.
Алиша нямаше да се откаже. Тя беше посветила живота си на този свещен акт. Почувствала го беше от пещерата: единствен копнеж, който я дърпаше напред, сякаш я придърпва по тунел. Докато се приближаваше към виралите и стреляше — куршумите ѝ, знаеше тя, нямаше да им причинят истински травми, искаше само да привлече вниманието им — тя беше създание, обзето от една-единствена мисъл, едно видение, едно желание.
Луиз, ще отмъстя за теб. Не си забравена. Луиз, ти също си моя сестра по кръв.
— Покажи се, кучи сине!
Куршумите ѝ се плъзгаха по тях и хвърляха искри. Метна празния пълнител, постави друг и отново започна да стреля. През стиснати зъби напредваше, мърмореше си мрачна молитва. Той щеше да я познае, да я почувства, не можеше да е другояче. Съдбата беше решила тя да го убие, да го изтрие от лицето на земята. Той беше Хулио Мартинез, ескуайър. Десетият от Дванайсетте. Той беше Чука от пейката с грухтящото дихание. Той беше всички мъже през всичките години на историята, които бяха изнасилвали жените по този начин, и тя щеше да зарови ножа си дълбоко в тъмното му сърце и да почувства как умира. Единият от виралите се обърна към нея. Разбира се, помисли си Алиша, тя щеше да го познае всячески. Физиката му беше еднаква с тази на останалите и въпреки това имаше нещо отличително у него, надменност, която само тя можеше да забележи. Той я гледаше с бездушните си очи, притворени от апатия, изглеждаше готов да се усмихне. Алиша за първи път виждаше подобно изражение върху лице на вирал. Познавам те, сякаш казваше ироничното му, арогантно лице. Не те ли познавам? Не ми казвай, нека отгатна. Сигурен съм, че те познавам отнякъде.