Прав си и още как, че ме познаваш, помисли си тя и измъкна байонета от колана си.
Хвърлиха се едновременно един към друг — Алиша, вдигнала острие към главата му. Мартинез посегна с грамадната си ръка с огромни нокти да изтръгне ножа. Сила, която не можеше да бъде спряна, се срещна с неподвижен обект; траекториите им се пресякоха в стремителен, вкопчващ сблъсък. Огромното туловище на Мартинез мина едновременно през и над нея, метна я над главата си. В мига на неудържимия си полет Алиша осъзна, но все още не почувства разкъсванията по ръцете и лицето си, където ноктите му бяха раздрали плътта ѝ. Падна на земята и се претърколи веднъж, два пъти, три пъти, при всяко завъртане забавяше устрема на падането и отново се изправи на крака. Криволичеше, препъваше се, главата ѝ бучеше от удара. Някак успя да не изпусне байонета, да го изпусне — означаваше да приеме поражението, немислимо беше.
Мартинез беше на шест метра от нея, приклекнал като жаба, разперил на земята ръце като лопати. Усмивката му се беше превърнала в нещо друго, по-закачливо, пълно с невероятно задоволство. Изглежда, се смееше.
Проклето да е хилещото ти се лице, помисли си Алиша, отново вдигна байонета.
Към тях падаше някакъв предмет.
Бомбата, бомбата, къде беше бомбата?
Питър я видя, лежеше на няколко метра от тялото на Тифти. Плъзна се по земята и я притисна към гърдите си. Не беше повредена, жиците все още бяха свързани. Какво ли щеше да е? Като нищо, помисли си той. Чувството щеше да е като нищо.
Зад него избухна взрив, силата му го помете. За миг всичко го напусна: дъх, мисъл, гравитация. Бомбата излетя и заописва спирала. Земята се разгъна под него и в проблясък на мисловен мрак Питър се озова паднал на земята по гръб.
Над него скочи вирал, лицата им бяха на няколко сантиметра едно от друго. Гледката сякаш пресече жиците на сетивата на Питър, сякаш вкуси нощта или чу мълния. Когато създанието наклони глава, Питър направи единственото, последното, което се сети, изпълнен с вяра, че това е последният жест в живота му, изви главата към неговата, съсредоточи цялото си внимание и погледна вирала от упор в очите.
Аз съм Улгаст.
И тогава Питър видя; той държеше бомбата.
Помогни ми.
Алиша, сестро. Алиша, той е твой.
Мартинез не видя как се случи. За частица от секундата, преди да разгърне масивното си тяло, Ейми се приземи зад него. Замахна с ръце и метна веригите около китките си, уви тялото му като с две ласа и прикова ръцете му към тялото му. Усмивката се стопи в изненадан поглед.
Сега, каза Ейми.
С мощно дърпане изправи Мартинез, изложи на показ широките му гърди. Когато Мартинез падна по гръб, Алиша скочи отгоре му, обкрачи го при кръста и прилепи тялото му към земята. Байонетът беше вдигнат над главата ѝ, уловен с две ръце. Но не го спусна.
— Кажи! — надвика тя тътена в ушите си. — Кажи името ѝ!
Очите му се съсредоточиха. Луиз?
И с тези думи и всичко, което тя беше, Алиша спусна байонета и го заби, уби го по старомодния начин.
Последните секунди от битката на игрището бяха за тълпата на трибуните неразбираем хаос от движение. Не и за Лушъс Гриър. Гриър разбираше както никой друг какво щеше да се случи. Веригите, които Ейми беше използвала, за да обездвижи Мартинез, сега бяха приковали нейното тяло. Алиша се мъчеше да го преобърне, за да я освободи. Заплели се бяха и въпреки това имаше още вирали, които трябваше да бъдат убити. Може би смъртта на Мартинез доведе до прекъсване на общия им поток от мисли; може би шокът от гледката как един от тях умира от човешка ръка ги парализира, може би просто искаха да удължат мига на победата и по този начин да извлекат най-голямо удоволствие от последната си атака; може би причината беше друга.
Друга беше.
Когато Гриър тръгна през игрището, от дясната му страна се появи друга фигура. Само поглед му беше достатъчен, за да разбере онова, което вече знаеше. Беше Питър. Той крещеше и размахваше ръце. Но имаше нещо различно. Виралите също го почувстваха. Застанаха нащрек, носовете им се застрелкаха насам-натам, душеха въздуха.