— Погледнете насам, копелета!
Питър беше гол до кръста, тялото му блестеше от кръв — топла, прясна, истински реки от кръв, които се стичаха по ръцете и гърдите му от дълги прорезни рани, нанесени с ножа, който все още стискаше в ръката си. Намеренията му бяха очевидни: щеше да отвлече вниманието на виралите от Ейми и Алиша към себе си. Той беше примамката, къде беше капанът?
И Гриър чу:
Аз съм Улгаст.
Аз съм Улгаст.
Аз съм Улгаст.
Гриър хукна.
Алиша също го видя.
Тялото на Мартинез затискаше Ейми. Веригите, които я овързваха, се бяха заплели, всяко дърпане ги затягаше. Надала вой от безсилие и яд, Алиша видя Питър да тича към виралите, видя как телата им се извъртат, как накланят глави, очите им заблестяват от животинско привличане, удоволствието от убийството.
Питър, недей, помисли си тя. Не ти. След всичко случило се, не и ти.
Така и не разбра как Ейми успя да се освободи. В единия момент беше там, в следващия я нямаше. Празните окови щяха да бъдат намерени, там където Ейми ги беше оставила, привързани към веригите, все още, омотани около тялото на Мартинез. В следващите дни всеки от тях се чудеше над смисъла на този факт, мненията бяха различни. За някои това означаваше едно, за други — друго. Беше мистерия, както Ейми беше мистерия и като всяка мистерия тя казваше колкото за онзи, които я наблюдаваше, толкова и за наблюдаваното.
Но това стана по-късно. За частицата от секундата, която оставаше, Алиша знаеше само, че Ейми я няма, че се измъкнала и се е понесла нанякъде. Проблясване на светлина, като падаща звезда и в следващия миг падаше върху Питър.
— Ейми…
Само това каза.
Защото Улгаст я обичаше.
Защото Ейми беше домът.
Защото той я беше спасил и тя него.
И Питър Джаксън, лейтенант от Експедиционния, чу, видя и почувства всичко, най-накрая почувства всичко. В една-единствена среща на погледите им. Целият живот на Улгаст се изля в него. Обяснимите му скърби. Горчивите му загуби и болезнените съжаления. Любовта му към едно забравено момиченце, дългото му пребиваване в продължилата сто години нощ. Видя лица, фигури, картини от миналото. Бебе в люлка, жена, която посяга да го вдигне на ръце, двамата окъпани в почти свещена светлина. Видя Ейми, каквато е била, детенце, пълно със странна мъдрост, само в света, светлините на въртележката, звездите на зимното небе и формите на ангелите, направени в снега. Сякаш тези видения бяха изконна част от него, така му се стори, като повтарящ се сън, който си припомни впоследствие, и се почувства дълбоко благодарен, че ги е видял, за да им бъде свидетел в последните секунди на живота си.
Ела с мен, помисли си той. Ела с мен.
Втурна се стремително. Хвърли се в ръцете на Бог. Почувства, но не видя как Гриър лети към него, а Улгаст лети иззад него, притиснал бомбата към гърдите си, насочил тялото си към центъра на ятото. В последния миг Питър чу думите:
— Бягай, Ейми.
И:
— Татко.
И:
— Обичам те.
Улгаст се потопи в мъглата, поставил палеца си с извит нокът на детонатора. Ейми се спусна към Питър, за да го блъсне надалеч, да поеме силата на разрушението вместо него и когато останалите от Дванайсетте в своя бяс се нахвърлиха върху Улгаст — Улгаст Истинския, Бащата на Всичко, Онзи, който Обичаше — в пространството, там където стоеше той, се отвори дупка, тъмна нощ избухна в най-яркия ден и небесата се разтърсиха от тътен.
Шейсет и шест
Сякаш имаше два града в минутите, които последваха: на трибуните, където цареше хаос, и на игрището долу, арена на последствията, на внезапно спокойствие. Начало и край стояха едно до друго, но разделени. Скоро двете се сляха, когато тълпата, чиято настървеност премина, възприе удивителния факт на освобождението си и започна да се разпръсква, отиваше където си иска, включително на игрището. Те я откриваха, носеха се надолу, движеха се предпазливо, докато телата им вкусваха свободата. Но във времето непосредствено след края биещите се на полето бяха оставени на самите себе си да преценят оцеляването или загубата.
Питър се съвзе и видя първо Алиша. Тя беше почерняла, насинена, окървавена. Голяма част от косата ѝ беше изгоряла, от нея все още се виеха струйки дим. Питър, изричаше тя. Стоеше надвесена над него, по страните ѝ течаха сълзи. Питър.