И всички мръзнеха здраво. Така да бъде, мислеше си Питър. Какво му беше страшното на малко студуване?
С Юстас бяха станали близки приятели. Отчасти приятелството им се дължеше на общото им минало на офицери в Експедиционния, но не съвсем. Откриха с времето, че имат сходен темперамент. Решиха, че Питър трябва да оглави преден отряд, който да тръгне на юг и да подготви Кървил за пристигането на бежанците. Отначало той възрази, не му се струваше редно да напусне пръв. Но той изглеждаше правилният избор и най-накрая Алиша приключи въпроса. Кейлъб те чака, напомни му тя. Иди да видиш момчето си.
Самото преселение трябваше да почака до пролетта. Ако се приемеше, че Кървил може да изпрати достатъчно коли и хора, Юстас планираше да прехвърля по пет хиляди души, като съставът на всяка група щеше да се решава чрез жребий. Пътуването се очертаваше да е тежко — всички без много старите и малките деца трябваше да вървят пеша и с малко късмет до две години Отечеството щеше да остане безлюдно.
— Не всички искат да си тръгнат — рече Юстас.
Двамата седяха в кабинета на Юстас в задната стая на аптеката и се топлеха с чаши билков чай. Повечето от сградите на пазара бяха конфискувани от временното правителство за различни цели. Последният проект, с който се занимаваха, беше преброяване на населението. След като цялата документация на червенооките беше унищожена заедно с Купола, нямаха представа кой кой е, нито колко са жителите. Седемдесет хиляди беше най-общо възприетото число, но нямаше как да се уточни броят им, ако не се извършеше преброяване.
— И защо да не искат?
Юстас сви рамене. Лявата страна на главата му все още беше превързана и придаваше на лицето му несиметричен вид, макар и балансиран от затвореното му око. Сара беше махнала последния от шевовете на Питър предишния ден, по гърдите и ръцете му имаше пътна карта от дълги, розовеещи белези. Насаме Питър все ги изучаваше с пръсти, удивен не само от факта, че сам си е нанесъл тези рани, но също и че в разгара на битката почти не беше усетил болка.
— Това място познават. Живели са тук през целия си живот. И не само. Ще се мъчат да оправдаят грешките. Не знам колко ще се почувстват така, когато започнем да преселваме хората на юг, но някои ще се почувстват.
— Как ще се справят?
— Предполагам — както винаги. Избори, тежкият труд по изграждането на живота — той отпи от чая. — Ще е пълна бъркотия. Може изобщо нищо да не се получи. Но поне изборът ще си е техен.
Нина влезе от студа навън и затупка с крака, за да падне снегът от ботушите ѝ.
— Иисусе, навън е адски студ — рече тя.
Юстас ѝ предложи чашата си.
— Ето да се стоплиш.
Тя я взе, пи от чая, после се приведе и бързо го целуна по устата.
— Благодаря, съпруже. Наистина трябва да се обръснеш.
Юстас се разсмя.
— С това мое лице? На кого му пука?
Че двамата са двойка, беше, както научи Питър, най-зле пазената тайна на бунта. Едно от първите неща, които Юстас направи, беше да издаде указ, с който се разрешаваше на жителите на равнината да се женят. В много случаи въпросът беше само технически, хората бяха живели по двойки години, дори десетилетия. Но бракът не беше официално разрешен. Списъкът с двойките, които чакаха да се оженят, наброяваше стотици. Юстас имаше двама мирови съдии, които работеха ден и нощ пред един магазин надолу по улицата. Двамата с Нина бяха сред първите, както и Холис и Сара.