— Съжалявам, че я изпусна. Дойде сутринта.
— Тук ли е идвала Лиш?
— Каза, че искала да ме види — погледна към него Майкъл. — Защо? Странно ли е?
Питър се намръщи.
— Не, мисля. Как изглеждаше?
— Ти как мислиш? Като Лиш.
— И не намери никаква разлика у нея.
— Не забелязах такава. Не се застоя много. Каза, че отива да помага на Сара с кръводаряването.
Като временен директор по общественото здраве Сара беше открила, че сградата, която служеше като болница — тя самата отдавна имаше такива подозрения — само по име беше такава. Почти нямаше медицинско оборудване и никаква кръв. Заради многото ранени от битката, новородените и други случаи, тя беше наредила да донесат фризер от фабриката за преработка на храни и беше съставила кръводарителска програма.
— Лиш като медицинска сестра — рече Питър и поклати глава при тази ирония. — Ще ми се да го видя.
Каква съдба е сполетяла червенооките, така и не се изясни напълно. Онези, които не бяха убити на стадиона, буквално бяха престанали да съществуват. Единственото заключение, до което стигнаха, подкрепено от историята на Сара за Лайла, беше, че разрушаването на Купола и смъртта на мъжа, известен като Източника, е причинила верижна реакция, подобна на онази, която бяха наблюдавали при наследниците на Бабкок на планината в Колорадо. Свидетелите описваха бързо остаряване, сякаш сто години взет назаем живот си отиваха за секунди — сгърчваща се плът, коса, която пада на кичури, лица, съсъхнали на черепа. Труповете, които откриха, все още облечени в костюмите и вратовръзките им, представляваха само купчини покафенели кости. Все едно са били мъртви от десетилетия.
Когато наближи времето за заминаване, Сара се оказа заета по двайсет и четири часа в денонощието. Из равнината се беше разчуло, че вече има истинска медицинска помощ, и идваха все повече и повече хора. Оплакванията варираха от обща простуда до недохранване и различни старчески болежки. Малцина, изглежда, бяха просто любопитни да видят каква е лекарката. Сара лекуваше тези, които можеше, и утешаваше онези, чиито страдания не можеше да облекчи. В крайна сметка двете дейности не бяха чак толкова различни.
Напускаше болницата само за да спи и понякога да се храни или Холис ѝ носеше храна. Винаги водеше и Кейт със себе си. Бяха настанени в апартамент в комплекса в края на търговската част — любопитно място с широки, боядисани прозорци, заради които апартаментът изглеждаше обгърнат от постоянен вечерен здрач. Изглеждаше малко зловещо, като знаеха, че предишните му обитатели са били червенооки, но мястото беше удобно, с широки легла, застлани с меки постели, гореща вода и работеща на газ готварска печка, на която Холис бъркаше супи и печени ястия от съставки, за които тя нищо не искаше да знае, но които въпреки това бяха вкусни. Хапваха заедно на светлината от свещи и след това се хвърляха в леглото, любеха се с тиха нежност, за да не събудят дъщеря си.
Тази вечер Сара реши да си вземе почивка. Уморена беше до смърт и освен това умираше от глад, а и семейството силно ѝ липсваше. Нейното семейство: след всичко случило се колко удивителни бяха тези думи. Струваха ѝ се най-чудодейните в историята на човешката реч. Когато видя Холис да влиза през входа на Купола, сърцето ѝ веднага разбра онова, което очите ѝ отказваха да повярват. Разбира се, той беше дошъл за нея, Холис беше преместил небето и земята и беше там. Можеше ли да е другояче?
Тя се изкачи по хълма, мина покрай срутените останки от Купола — овъглените му греди димяха с дни — и прекоси старата търговска част. Все още ѝ се струваше нереално, че може да се движи свободно и без страх. Мина ѝ през ума да свърне към аптеката, да поздрави Юстас и онези, които се навъртат там, но краката ѝ сами подминаха набързо мястото. Нетърпението придаваше пъргавина на стъпките ѝ, изкачи шестте етажа на сградата.
— Мамчеее!
Холис и Кейт седяха на пода и си играеха. Преди Сара да развие шала от врата си, момичето скочи на крака и полетя към прегръдката ѝ, леко сблъскване. Сара гушна Кейт и се вгледа в очите ѝ. Никога не беше казвала на Кейт как да се обръща към нея, не искаше да я обърква излишно, но се оказа, че това няма значение. Момиченцето започна само. Без изобщо да е чувала преди за баща, Кейт бързо възприе Холис като баща в живота си, а един ден — седмица след освобождението — започна да го нарича татко.
— Ето ви и вас — щастливо рече Сара. — Как мина денят ви? Забавлявахте ли се с татко?
Момиченцето посегна към лицето на Сара, хвана носа ѝ с юмруче и направи представление, как уж го маха от лицето на Сара, мята го в уста и изду бузата си с езика от вътрешната страна.