— Избабгах ти ноза — избърбори тя.
— Сега ми го върни.
Кейт, засияла цялата, с разлюлени руси къдрици около лицето си, поклати глава в игрив отказ.
— Нееее. Мой си е.
После се гъделичкаха и смяха, а крадецът беше гъделичкан повече и накрая върна носа на лицето на Сара. Когато битката свърши, Холис се присъедини към тях. Опрял ръка на тила на Кейт, целуна Сара бързо, брадата му — топла, позната, пълна с неговото ухание — се притисна като вълна до бузите ѝ.
— Гладна ли си?
Тя се усмихна.
— Бих хапнала.
Холис ѝ поднесе купа. Двамата с Кейт вече бяха вечеряли. Седна до нея на масичката, докато тя се хранеше. Месото, призна той, би могло да е от всичко, но морковите и картофите бяха сносни за ядене. Сара това не я вълнуваше, за пръв път така ѝ се услаждаше храна, както през последните няколко седмици. Говориха си за пациентите ѝ, за Питър, Майкъл и останалите, за Кървил и какво ги очаква там, за пътуването на юг, до което оставаха само няколко дни. Отначало Холис беше предложил да почакат до пролетта, когато пътуването нямаше да е толкова тежко, но Сара изобщо не искаше да чака. Тук се бяха случили прекалено много неща, така му каза. Не знам къде е „у дома“, но нека да е Тексас.
Измиха чините, поставиха ги в сушилника и почетоха на Кейт в леглото. Дори когато Сара издърпа нощницата през главата на момиченцето, тя вече беше полузаспала. Завиха я добре и отидоха в дневната.
— Наистина ли трябва да се връщаш в болницата? — попита Холис.
Сара взе палтото си от куката и пъхна ръцете си в ръкавите.
— Ще поработя само няколко часа. Не ме чакай. — Но той щеше да направи точно това. Сара би направила същото. — Ела.
Тя го целуна, забави се.
— Говоря сериозно. Лягай си.
Но когато тя постави ръка върху дръжката на вратата, той я спря.
— Как разбра, Сара?
Тя донякъде, но ненапълно, разбра въпроса му.
— Кое как разбрах?
— Че това е тя. Че това е Кейт.
Странно беше. На Сара през ум не ѝ бе минавало да си зададе този въпрос. Нина беше потвърдила самоличността на Кейт по време на нелегалната им среща в задната стая в аптеката, но за нея това беше излишно. В ума на Сара никога не беше съществувала и следа от съмнение. Ставаше дума за нещо повече от физическата прилика на детето, която ѝ казваше коя е, познание, което идваше от по-дълбоко. Сара беше погледнала към Кейт и разбрала веднага, че от всички деца на света това е нейното.
— Наречи го майчински инстинкт. Беше като… като да позная себе си. — Сви рамене. — По-добре не мога да го обясня.
— Късметлии сме.
Сара не му беше разказала за пакетчето фолио, нито пък щеше някога да му каже.
— Дори не съм сигурна, че можеш да наречеш подобно нещо късмет — рече тя. — Знам само, че сме тук.
Минаваше полунощ, когато привършваше визитациите си. Прозяваше се в ръка, умът ѝ наполовина вече беше у дома. Сара влезе в последната стая, където на масата седеше млада жена.
— Джени?
— Здравей, Дани.
Сара трябваше да се засмее — не само на името, което ѝ звучеше като от отдавнашен сън, ами на самото присъствие на момичето. Чак когато я видя, разбра, че я е смятала за мъртва.
— Какво се случи с теб?
Тя глуповато сви рамене.
— Съжалявам, че си тръгнах. След случилото се в угоителния направо се паникьосах. Един от кухненските работници ме скри в каца за брашно и ме измъкна с камион за доставки.
Сара се усмихна, за да я успокои.
— Радвам се да те видя. Какъв е проблемът при теб?
Момичето се подвоуми.
— Мисля, че съм бременна.
Сара я прегледа. И да беше бременна, все още не можеше да се потвърди. Но бременността печелеше място още в първата евакуация. Тя попълни формуляра и ѝ го подаде.
— Дай го в статистиката и им кажи, че аз те пращам.
— Наистина ли?
— Наистина.
Момичето гледаше сгънатия лист в ръката си.
— Кървил. Не мога да повярвам. Едва си го спомням.
Сара попълваше заповед за евакуация в два екземпляра върху бележника си. Химикалката ѝ застина във въздуха.
— Какво каза?
— Че не мога да повярвам ли?
— Не, другото. За спомените.
Момичето сви рамене.
— Там съм родена. Поне си мисля, че съм била. Бях много малка, когато ме взеха.
— Защо не каза на никого, Джени?
— Казах. Казах на служителя в статистиката.
Рояци, как го бяха пропуснали?
— Радвам се, че каза и на мен. Може би някой те търси. Как е фамилното ти име?