— Не съм много сигурна — каза Джени, — но май беше Апгар.
Шейсет и осем
Денят на заминаването дойде със сурова, ярка зора. Отрядът, който щеше да се движи отпред, се събра на стадиона: трийсет мъже и жени, шест камиона и две цистерни с гориво. Юстас и Нина бяха дошли да ги изпратят, както и Лор и Гриър.
Насъбра се малка тълпа от семейства, приятели на онези, които щяха да заминават. Сара и останалите вече се бяха сбогували с Майкъл предишната вечер в болницата. Върви, беше казал той с алено лице, махай се оттук. Как би могъл един мъж да си почине така? Но картичката, която Кейт му беше нарисувала, му доказа, че се възстановява. Обичам те, вуйчо Майкъл, оздравявай. О, рояци, рече той, ела насам — и здраво притисна момиченцето до гърдите си, от очите му потекоха сълзи.
Последните припаси бяха натоварени в камионите. Всички се качиха. Питър щеше да пътува в първия пикап с Холис. Кейт и Сара бяха в един от големите камиони отзад. Когато Питър запали двигателя, Гриър се покачи на прозореца му. В отсъствието на Питър майорът се беше съгласил да служи на негово място като заместник-командир на Юстас и сега отговаряше за евакуацията.
— Не знам къде е тя, Питър. Съжалявам.
Толкова лесен ли беше за разгадаване? Отново Лиш го беше зарязала пред олтара.
— Просто се притеснявам за нея. Нещо не е наред.
— Преживяла е много в килията. Не ми се вярва да ни е споделила и половината. Ще се появи отново — винаги така прави.
Нямаше повече какво да се каже по темата. Нито по другата, която от дните на бунта беше надвиснала над тях като неизречено тегло от мъка. Логичното обяснение беше, че Ейми е загинала, изпепелена в експлозията с останалите вирали, но въпреки това част от него не можеше да го приеме. Чувстваше я като липсващ ампутиран крайник, невидима част от себе си.
Двамата мъже си стиснаха ръцете.
— Внимавай, нали? — каза Гриър. — И ти, Холис. Светът вече е друг, но знае ли човек.
Питър кимна.
— Нащрек, майоре.
Гриър си позволи една от редките си усмивки.
— Признавам, че ми харесва да го чувам. Кой знае? Може пък отново да ме приемат, след всичко…
Мигът на раздялата настъпи. Питър включи камиона на скорост, с рев на тежки двигатели редицата от коли потегли към изхода. В огледалото за задно виждане Питър гледаше как сградите на Отечеството се смаляват, стопяват се в зимната белота.
— Сигурен съм, че е някъде, Питър — рече Холис.
Питър се почуди за коя от двете говореше.
От скривалището си в канала Алиша следеше потеглянето на конвоя. От много дни беше преживявала предварително този момент, опитваше се да се подготви. Как ще се почувства? Дори сега не можеше да каже. Край, това беше. Наистина чувството беше финално. Редицата от камиони описа широка дъга около огражденията на града и пое на юг. Дълго време Алиша ги наблюдава, образите им ставаха все по-малки, ревът на двигателите заглъхна. Дори когато изчезнаха, не отдели очи.
Остана да направи само още нещо.
Кръвта взе от болницата, скрила беше плискащата се пластмасова торбичка под туниката си зад гърба на Сара. Наложи се да напрегне цялата си воля, за да не забие зъби в нея и да окъпе лицето, устата си и езика си в землистия ѝ вкус. Но си помисли за Питър, Ейми, Майкъл и останалите и намери сили да почака.
Заровила беше торбичката в снега и отбеляза мястото с камък. Сега я изкопа: късче червен лед, тежко в ръката ѝ. Воин я наблюдаваше от ръба на канала. Алиша му беше казала да си върви, но той, разбира се, не поиска, принадлежаха си един на друг до самия край. Напали огън от пукащи клони от храсти, стопи сняг в гърне, почака, докато се появяват мехурчета, и потопи торбата във водата, от която се вдигаше пара — сякаш, помисли си тя, си запарвам чай. Постепенно съдържанието се отпусна до желе. Когато кръвта се разтопи напълно, Алиша махна торбичката, легна в снега, притиснала топлината ѝ към гърдите си. В найлоновата торбичка лежеше нейната отложена съдба. Откакто виралът я беше ухапал на планината преди пет години, тя знаеше и таеше у себе си съдбата си. Сега щеше да я посрещне. Щеше да я посрещне и да умре.
Утринното слънце се изкачваше по ясното зимно небе. Слънцето. Алиша присви очи срещу ярката му светлина. Слънцето, помисли си тя. Моят враг, моят приятел, моето последно освобождение. То щеше да я заличи. Щеше да разпръсне пепелта ѝ на вятъра. Сега бързо, рече Алиша на слънцето, но не прекалено. Искам да почувствам как то излиза от мен.