Вдигна торбичката към устните си, измъкна запушалката и изпи кръвта.
До залез конвоят беше пропътувал сто километра. Градът се казваше Гринъл. Подслониха се в изоставен магазин в края на града, в който очевидно някога се бяха продавали обувки. По рафтовете беше пълно с кутии. Така че мястото си заслужаваше да се върнат някой ден. Изядоха дажбите си, постлаха си и спаха.
Или поне се опитаха. Не беше заради студа — Питър беше привикнал към него. Просто бе прекалено напрегнат. Събитията на стадиона бяха прекалено значими, за да ги осмисли наведнъж, почти месец по-късно продължаваше да е в плен на емоциите около тях, умът му неуморно се връщаше към образите от тях.
Питър измъкна якето и ботушите си и излезе навън. Оставили бяха един човек за охрана, той седеше на сгъваем метален стол, донесен от магазина. Питър взе пушката на мъжа и го прати да си легне. Луната светеше ярко, въздухът беше като лед в дробовете му. Стоеше мълчаливо, сетивата му пиеха ярката бистрота на нощта. Дни след въстанието Питър се беше мъчил да се насили да изпита емоция, която да съответства на мащаба на събитията — щастие, триумф или поне облекчение — но чувстваше единствено самота. Спомни си думите на раздяла на Гриър: Светът вече е друг. Друг беше, Питър го знаеше, но не изглеждаше такъв. Светът дори още повече приличаше на себе си. Ето ги замръзналите полета, като безкрайно, спокойно море; ето го безкрайното звездно небе; ето я луната с жълтеникавото си лице с подпухнали клепачи, сякаш отговаряше на въпрос, който кой не е задавал. Всичко си беше, каквото е било, и щеше да продължава да бъде, дълго след като всички те си отидат, а имената им, спомените им за това, което са били — заровено като костите им в земята на времето и разпръснати.
Зад него се чу шум. Сара излезе през вратата, понесла Кейт на ръце. Очите на момиченцето бяха отворени и то гледаше. Сара вървеше с бърза походка, а под ботушите ѝ снегът хрущеше.
— Не можеш ли да спиш? — попита той.
По лицето ѝ се изписа отчаяние.
— Повярвай ми, аз мога. Грешката е моя, не трябваше да я оставям да спи в камиона.
— Здрасти, Питър — рече момиченцето.
— Здрасти, миличка. Не трябва ли вече да си в леглото, след този дълъг ден.
Тя притисна устни.
— Ммм.
— Видя ли? — попита Сара.
— Искаш ли да я взема за малко? Мога да се справя.
— Тук навън ли?
Питър сви рамене.
— Малко чист въздух ще я приспи бързо. А аз ще имам компания — Сара не отговори и Питър добави; — Не се притеснявай, ще си държа очите отворени. Ти какво ще кажеш, Кейт?
— Сигурен ли си? — поколеба се Сара.
— Сигурен съм, разбира се. Какво друго да правя? Когато ѝ се приспи, ще я внеса вътре — подпря пушката си на сградата и протегна ръце. — Хайде, дай ми я. Не приемам отказ.
Сара склони, подаде Кейт в ръцете на Питър. Момиченцето обви крака около него и сграбчи яката на анорака му, за да се държи.
Сара постоя да ги погледа.
— Трябва да кажа, че за пръв път те виждам така.
Той се улови, че се усмихва.
— Пет години. Много неща се променят.
— Е, подхожда ти — изведнъж тя се прозя. — Сериозно, ако стане досадна…
— Няма. Ще тръгваш ли най-сетне? Поспи малко.
Сара ги остави. Питър седна на стола и премести Кейт в скута си, обърна я към звездното небе.
— За какво искаш да си говорим?
— Не знам.
— Хич ли не си уморена?
— Хич.
— Какво ще кажеш да броим звезди?
— Не е интересно — тя се размърда, намести се по-удобно, после нареди: — Разкажи ми приказка.
— Приказка. Каква?
— За имало едно време.
Не беше сигурен, че знае как, досега не беше разказвал приказки. Поразмисли върху молбата на момиченцето и у него нахлуха спомени; дните му като малък в Убежището, как седеше в кръг с другите деца, скръстили крака пред тях; Учителката, с бледото си кръглолико лице и приказките, които им разказваше за говорещи животни в палта и поли и крале със замъци и кораби, кръстосващи моретата в търсене на съкровища, задрямалото чувство от думите, които преминаваха през него, отнасяха го в далечни светове и времена, сякаш напускаше тялото си. Спомени от друг живот, толкова далечни бяха, сякаш са исторически, въпреки това, както седеше в студа с дъщерята на Сара в скута си, не ги усещаше чужди у себе си. Почувства как щафетата се предава и го жегна съжаление: Не беше разказвал на Кейлъб приказка.
— И така… — той се прокашля, печелеше време, за да събере мислите си. Но истината беше, че не знаеше какво да разкаже. Всяка история от детството му изведнъж се беше изпарила от ума му. Чисто и просто трябваше да измисли някаква. — Да видим…