— Не разбирам защо не можеш да дойдеш с мен.
Рейчъл погледна над таблото към къщата. На Ейми ѝ се стори, че търси нещо с поглед, сянка изведнъж засенчи погледа ѝ, който се спря на всеки от прозорците. Сълзи се появиха в ъгълчетата на очите ѝ.
— Не мога, разбираш ли, защото няма да има смисъл.
— Защо да няма?
— Защото, Ейми — отвърна тя, — аз вече съм там.
Завари го коленичил при цветята, работеше в пръстта. Близо до него имаше количка, купчини от тъмен мулч, от които се носеше силен мирис на пръст, бяха пръснати сред участъците с цветя. При нейното приближаване той стана на краката, свали широкополата си сламена шапка и ръкавиците си.
— Госпожице Ейми, тъкмо навреме идваш. Канех се да се заловя с поляната, но реших да поизчакам — размаха шапката към патиото, където чакаха чашите с чай. — Ела и поседни.
Настаниха се на масата. Ейми наклони глава към короните на дърветата и остави лицето си на топлината на слънчевите лъчи. Уханието на тревите и цветя изпълниха сетивата ѝ.
— Мислех си, че този път ще ти е по-удобно — рече Картър. — Ние, двамата, можем да си поговорим. Да ни минават дните.
— Ти знаеше, че той ще е там, нали?
Катър избърса челото си с кърпа.
— Не съм го пращал, ако това говориш. Улгаст е решил така да постъпи. Науми ли си нещо, няма разубеждаване той.
— Но как така другите не са разбрали кой е? Нямаше как да го объркат. Биха го убили.
Картър поклати глава.
— Техният вид никога не са могли да ме разгадаят, по един или друг начин. Можеш да кажеш, че дълго време не сме поддържали връзка. Тя е двупосочна, аз нищо не съм им пращал от самото начало. Затворих си съзнанието за всички тях. — Картър се понадигна на стола и върна кърпичката в задния си джоб. — Правилно постъпихте, госпожице Ейми. Улгаст също. Ужасно и трудно беше, знам го.
Изведнъж тя ожадня, чаят ѝ се стори прекалено студен и сладък и оставяше силен, лимонов вкус на езика ѝ. Картър я наблюдаваше, вееше си с шапка леко, за да си прави вятър на лицето.
— А Нула?
— Предполагам, че все още има време. Но той ще дойде за нас. Това вече е лично. Той е най-лошият от всички. Събери всички и пак няма да получиш Нула. По тънко въже вървим към него.
— А дотогава оставаме тук?
Картър кимна по своя търпелив начин.
— Да, госпожице. Тук оставаме.
Седяха мълчаливо, мислеха си какво следва.
— Досега не съм се грижила за градина — рече Ейми. — Ще ме научиш ли?
— Винаги има много работа за вършене. Викам, че ще ми дойде добре малко помощ. Но косачката е пипкава работа.
— Сигурна съм, че мога да се науча.
— И аз предположих така — каза той с усмивка. — Така си помислих.
Ейми си спомни обещанието си.
— Рейчъл ми каза да ти предам любовта си.
— Така ли направи? Тъкмо си мислех за нея. Как ти се стори?
— Много красива. Преди все не можех да я видя ясно. Но и тъжна. Гледаше към къщата, като че там има нещо, за което тъгува.
Картър май се изненада.
— Там са дечицата ѝ, госпожице Ейми. Мислех, че знаеш.
Ейми поклати глава.
— Холи и мъничката. Не може нито да ги види, нито да ги докосне там, където е. Все сънува мъничките си. Това ѝ е най-страшната болка.
Ейми най-накрая разбра. Рейчъл се беше удавила, оставила децата си.
— Дали някога отново ще ги види?
— Мисля, че ще ги види, когато е готова. Тя на себе си трябва да прости, че ги е оставила.
Думите му се рееха във въздуха не просто като звуци, ами като форми от плът. Температурата падаше, листата бяха започнали да падат.
— Не е само тя, госпожице Ейми. Има хора, дето не могат сами да намерят пътя. При някои е заради лош спомен в ума. Други просто не могат да се отърсят от живота. Те са тези, които обичат прекалено силно.
В басейна тялото на Рейчъл Ууд беше завършило бавното си изкачване към повърхността. Ейми погледна надолу към масата; знаеше за какво ѝ говори Картър. Всеки ден кося поляната, помисли тя. Всеки ден тя се показва на повърхността.
— Трябва да идеш при него — рече Картър. — Покажи му пътя.
— Аз просто… — Почувства погледа му върху лицето си. — Не знам как.
Протегна ръка през масата и улови брадичката ѝ, повдигна я нагоре.
— Познавам те, госпожице Ейми. Сякаш си била у мен през целия ми живот. Ти си онази, създадена да поправи злото в света. Но Улгаст е просто човек. Сега е негов ред. Трябва да му се отплатиш.
В гърлото ѝ се надигнаха сълзи.
— Но как ще се справя без него аз?
— Както винаги си правила — каза Антъни Картър и се усмихна. — Както го правиш сега. Ти, Ейми.