8. Тогава Бог ще събере в едно цяло всичко, което е поломено, и ще утеши духовете на праведните. И преминаването от разрухата към утехата ще бъде известно като Проходът.
9. И ангелът Лейси призовал Бабкок, Първият от Дванайсетте, да излезе от мрака и се разразила голяма битка. С взрив от светлина Лейси поразила Бабкок и изпратила духа си при Бог.
10. И така Безброя на Бабкок се освободил от него и всички си спомнили хората, които били във Времето Преди: мъж и жена, съпруг и съпруга, родител и дете.
11. И Ейми вървяла сред тях и благославяла наред, понеже по Божия промисъл тя била съсъдът, който побирал душите им през дългата нощ на тяхната забрава. А след това духовете им напуснали земята и те умрели.
12. И така Ейми и нейните другари научили какво им предстои, макар и пътят им да бил трънлив още от самото начало.
I
Призракът
Лятото на 97 Сл.В.
Пет години след падането на Първата колония
Едно
Сиропиталището в Ордена на сестрите, Кървил, Тексас
След вечерята, вечерната молитва и къпането, ако беше вечер за къпане, когато краят на деня дойдеше с последните пазарлъци (Моля те, сестро, не можем ли да останем още малко? Моля те, още една приказка?) и най-накрая децата потънеха в сън и всичко стихваше, Ейми ги наблюдаваше. Нямаше правило, което да го забранява; сестрите бяха привикнали с нощните ѝ разходки. Вървеше от стая в стая като привидение, промъкваше се безшумно нагоре-надолу сред редиците от легла, в които лежаха децата, а по спящите им личица и телца се четеше изпълнен с доверие покой. Най-големите бяха на тринайсет, на ръба между детството и младостта; най-малките бяха бебета. Всяко имаше своята неизменно тъжна история. Много от тях бяха трето дете, изоставено в сиропиталището от родителите си, които не бяха в състояние да платят таксата, други бяха жертва на още по-жестоки обстоятелства: починали при раждането майки или пък неомъжени жени, които не можеха да понесат срама; бащи, изчезнали в мрачните лабиринти на престъпния свят или обсебени от виралите вън от стените. Произходът на децата беше различен, но орисията им — сходна. Момичетата влизаха в Ордена, посвещаваха дните си на молитва, съзерцание и грижи за деца с тяхната съдба, а момчетата ставаха войници и членове на Експедиционния корпус и полагаха различна, но не по-малко обвързваща по своята природа клетва.
Но в сънищата си те бяха деца — все още деца, мислеше си Ейми. Нейното собствено детство беше един от най-старите ѝ спомени, откъслечна история, но докато наблюдаваше спящите деца, чиито сънищата игриво проблясваха под спящите им очи, тя се чувстваше по-близо до спомена за детството си — времето, когато самата беше малко създание в света и в невинността си не знаеше, че я очаква невероятно дълъг път. Времето беше скрита в нея празнота, състояща се от години, които бяха толкова много, че се сливаха една с друга. И може би именно затова Ейми вървеше напред-назад сред децата: правеше го, за да си спомни.
Най-накрая заставаше при леглото на Кейлъб, защото той я чакаше. Бебето Кейлъб, което вече не беше бебе, ами момченце на пет години, пълно с енергия като всички деца, с изненади, смях и поразителна истина. От майка си беше наследил високите изваяни скули и маслинения тен на лицето, характерни за рода ѝ, от баща си беше взел непоколебимия поглед, мрачните размишления и острата черна коса, подстригана ниско, която хората от Колонията помежду си наричаха „косата на Джаксън“. Физическа амалгама, събрана като в пъзел от парчетата от неговото племе. Ейми ги разпознаваше в погледа му. Той беше Маусами, беше Тео, беше и самият себе си.
— Разкажи ми за тях.
Всяка вечер ритуалът се повтаряше. Момчето като че ли не можеше да заспи, без да преговори миналото, от което нямаше никакъв спомен. Ейми приседна на ръба на леглото по обичайния начин. Под завивките контурите на слабичкото момчешко телце едва личаха, заобикаляха ги двайсет спящи деца и хор от многогласна тишина.
— Ами — подхвана тя, — да видим. Майка ти беше много красива.
— И воин.
— Да — усмихна се Ейми, — красавица и воин. С дълга черна коса, сплетена в плитка на воин.
— За да не пречи на лъка ѝ.
— Именно. Но най-вече майка ти беше упорита. Вече съм ти го казвала.
— Твърдоглава ли е била?
— Да. Но в добрия смисъл. Ако ти кажа да си измиеш ръцете преди вечеря и ти откажеш да го направиш, това не е хубаво. Това е лошо твърдоглавие. А аз казвам, че майка ти винаги правеше онова, което смяташе за правилно.