— И затова ме е родила — той се съсредоточи над думите. — Защото е било… правилно да ме роди.
— Браво. Спомняш си. Никога не забравяй, че ти си ярка светлина, Кейлъб.
Лицето на момчето се озари от щастие.
— Разкажи ми сега за Тео. Баща ми.
— За баща ти ли?
— Моля теееее!
Ейми се разсмя.
— Добре. Баща ти. Той беше много смел. Смел мъж. Много обичаше майка ти.
— Но е бил тъжен.
— Така е, беше тъжен. Но тъгата го правеше толкова смел, нали разбираш? Защото именно той от всички ни постъпи най-смело. Знаеш ли как?
— Не е изгубил надежда.
— Да. Не изгуби надежда тогава, когато май всички я бяха изгубили. Никога не бива да го забравяш. — Тя се приведе и го целуна по челото, влажно от излъчващата се от детското му телце топлина. — Вече е късно. Време е за сън. Утре ни чака нов ден.
— А те… обичаха ли ме?
Ейми се сепна. Не от въпроса — Кейлъб много пъти вече го беше задавал, търсеше увереност — ами от несигурността в гласа му.
— Разбира се, Кейлъб. Казвала съм ти го много пъти. Обичаха те много. И все така те обичат.
— Защото са в рая.
— Точно така.
— Там всички сме заедно завинаги. Там отива душата. — Отвърна поглед и добави: — Казват, че си много възрастна.
— Кой го казва, Кейлъб?
— Не знам — момченцето леко се сгуши в пашкула си от завивки. — Всички. Другите сестри. Чух ги да си говорят.
Досега не бяха обсъждали възрастта ѝ. Доколкото на Ейми ѝ беше известно, само сестра Пег познаваше историята ѝ.
— Ами — съвзе се тя, — по-възрастна съм от теб, това го знам със сигурност. Достатъчно възрастна съм, за да ти кажа, че е време за сън.
— Понякога ги виждам.
Думите му я изненадаха.
— Кейлъб? Как така ги виждаш?
Момчето не я гледаше, погледът му беше насочен към вътрешния му свят.
— Нощем. Докато спя.
— Искаш да кажеш, че ги сънуваш ли?
Момченцето нямаше отговор на въпроса ѝ. Ейми докосна ръката му през завивките.
— Всичко е наред, Кейлъб. Когато си готов, можеш да ми разкажеш.
— Не е така. Не прилича на сън — погледна я. — И теб те виждам, Ейми.
— Мен ли?
— Но не изглеждаш като сега. Различна си.
Ейми почака да ѝ каже още нещо, но Кейлъб мълчеше. Как така различна?
— Липсват ми — рече момченцето.
Тя кимна, доволна, че може да смени темата.
— Знам, че ти липсват. И отново ще ги видиш. Но сега си имаш мен. Имаш си и чичо Питър. Той скоро ще си дойде, както знаеш.
— С… Екпспе-диционния — по лицето на момченцето проблесна решимост. — Когато порасна, искам да стана воин като чичо Питър.
Ейми отново го целуна по челото и се надигна да си върви.
— Щом искаш да станеш воин, такъв и ще станеш. Спи сега.
— Ейми?
— Кажи, Кейлъб?
— Теб някой обичал ли те е така?
Застанала до леглото на момченцето, усети как я връхлитат спомените. За пролетната вечер и за въртящата се въртележка, за вкуса на пудрата захар; за езерото и дървената хижа и усещането как една голяма ръка държи нейната. Гърлото ѝ се присви от сълзи.
— Обичали са ме, сигурна съм. Надявам се да са ме обичали.
— А чичо Питър обича ли те?
Тя се намръщи стресната.
— Как ти хрумна да ме питаш за това, Кейлъб?
— Не знам — отново сви рамене, леко смутен. — Заради начина, по който те гледа. Винаги се усмихва.
— Ами… — положи всички усилия нищо да не ѝ проличи. А нищо ли беше? — Мисля, че се усмихва, защото е щастлив да те види. Спи сега. Обещаваш ли да заспиш?
Кейлъб я погледна жаловито.
— Обещавам.
Отвън светеха лампи. Светлината им не беше така ослепително ярка, както от прожекторите в Колонията — Кървил беше прекалено голям град за подобно осветление. По-скоро трябваше да разпръскват мрака, обрамчен със светлини и с корона от звезди отгоре му. Ейми се промъкна към двора, като се придвижваше сред сенките. Не се опита да прикрие изкачването си, на върха я пресрещна часови, широкоплещест мъж на средна възраст, на гърдите му имаше пушка.
— Какво си мислиш, че правиш?
Повече нищо не каза. Сънят го обори и Ейми отпусна тялото му на пътеката, подпря го на парапета, а пушката постави в скута му. След като се събудеше, щеше да има само откъслечен, неясен спомен за нея. Момиче ли? Една от сестрите, облечена в грубото сиво расо на Ордена? Може би нямаше и да се събуди, ами някои от другарите му щеше да го завари и да го нахока, че е заспал на поста си. Ще прекара няколко дни в затвора, наказанието му нямаше да е тежко, пък и никой нямаше да повярва на обясненията му.