Къде сте тази вечер? — мислеше си тя. — Къде се криете, мои братя и сестри по кръв?
Тя беше жена с три живота — два преди и един след. В първия живот отпреди тя беше невръстно момиченце. Светът беше населен с дебнещи силуети и проблясващи светлини, минаваше през нея като повей през косата ѝ, без нищо да ѝ говори. На осем години Полковникът я изведе отвъд стените на Колонията и я остави без никакво оръжие, дори без нож. Тя цяла нощ седя под едно дърво и плака, а когато на сутринта слънцето я огря, вече беше друга, променена, момиченцето беше изчезнало. „Проумя ли сега — попита я Полковника, когато коленичи пред нея на земята. Той не я прегърна за утеха, ами я гледаше право в лицето, като войник. — Сега разбра ли?“ И тя наистина беше разбрала. Животът ѝ, кухата нещастна случайност на нейното съществуване, не означаваше нищо, тя се беше предала. Същия ден положи клетва.
Много време беше изминало от тези събития. Отначало беше дете, после жена, след това… В какво се превърна след това? Третата Алиша, Новото създание, нито вирал, нито човек — нещо средно. Амалгама, смесица, различно от всички останали създание. Вървеше сред виралите като невидим дух, едновременно част от тях и съвсем различна, призрак за техните призраци. Вирусът беше във вените ѝ, но укротен от втори вирус, взет от Ейми, Момичето от Никъде; от една от дванайсетте стъкленици от лабораторията в Колорадо — останалите Ейми унищожи, хвърли ги в пламъците. Кръвта на Ейми спаси живота ѝ, но в известен смисъл я и погуби. Превърна я, нея, лейтенант Алиша Донадио, разузнавач-снайперист от Експедиционния, в създание, единствено по рода си в целия жив свят.
В много, много случаи, които непрекъснато изникваха, Алиша сама не можеше да каже точно какво същество е.
Стигна до заслон. Надупчено и в окаяно състояние място, полузаровено в пясъка с полегат метален покрив.
Тя… почувства нещо.
Странно беше, за пръв път ѝ се случваше. Вирусът не ѝ даде умението, което единствено Ейми притежаваше. Алиша беше силата ян на силата ин на Ейми, надарена с физическата сила и бързината на виралите, но изключена от невидимата мрежа, която ги свързваше мисловно.
И въпреки това нали не се заблуждаваше? Нали почувства нещо? Почувства ли ги? Припарване ниско на тила, в ума ѝ се появиха тихо шептене, едва дочути думи:
Кой съм аз? Кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз…?
Трима на брой. Преди време били жени. Имаше и друго: Алиша го долови — възможно ли беше? — че във всеки един от тях се таеше зрънце спомен. Ръка, която затваря прозорец, и шум от дъжд. Птичка с ярко оперение, която чурулика в клетка. Гледка от прага на тъмна стая и две малки деца, момче и момиче, които спят в леглата си. Алиша долови тези видения, сякаш бяха нейни собствени, техните гледки, звуци, миризми и емоции, смесица от чисто съществувание като мънички пламъчета, горящи в нея. За момент те я завладяха, изпадна в нямо благоговение от тези спомени от един изгубен свят. Светът от Времето Преди.
Имаше и друго. Пелена от мрак покриваше тези спомени и тази пелена беше огромна и немилостива. Тя разтърси Алиша до дъното на душата ѝ. Алиша се почуди каква ли е тази пелена и изведнъж разбра: сънят на онзи, чието име беше Мартинез. Хулио Мартинез от Ел Пасо, Тексас, Десетият от Дванайсетте, осъден на смърт за убийството на служител на реда. Онзи, когото Алиша трябваше да намери.
В съня на Мартинез той вечно изнасилваше момиче на име Луиз — името беше изписано с ръкописни букви върху джоба на блузата на жената — и в същото време я душеше с кабел.
Вратата на заслона стоеше провиснала на ръждясалите си панти. Пространството вътре беше тясно: Алиша би предпочела да е по-просторно, особено след като виралите са трима. Промъкна се с насочен арбалет и влезе в заслона.
Двама от виралите висяха провесени от гредите, третият клечеше в ъгъла и смучеше къс месо. Тъкмо се бяха нахранили с антилопа; разкъсаните ѝ останки лежаха пръснати по пода, купчини от козина, кости и кожа. Изпаднали в унес след угощението, виралите изобщо не забелязаха как влезе при тях.
— Добър вечер, дами.
Уби с арбалета единия от провесените на гредите. Глух удар, рязко секнало пропищяване и тялото се стовари на пода. Другите двама се надигнаха. Вторият на гредата се пусна от нея, присви колене към гърдите си, отскочи, по средата на скока си се превъртя и се приземи на хищническите си крака гърбом към нея. Алиша пусна арбалета, измъкна ножа и с плавен замах го изпрати във въртеливо движение към третия, който се беше изправил с лице към нея.