Емилио Салгари
Двата тигъра
I. КОРАБЪТ „МАРИАНА“
Сутринта на 20 април 1857 година, пазачът на семафора на пристанището Даймънд Харбър, забеляза малък кораб, който по всяка вероятност бе навлязъл в Хюгли през нощта, без да поиска лоцман от сигналната станция.
По изключително голямата повърхност на платната приличаше на малайски кораб, но корпусът му не бе напълно еднакъв с този на малайските платноходи „прахос“, тъй като му липсваха балансьори за по-голяма устойчивост при силен вятър, нито пък имаше на кърмата си навес, наричан от малайците „атап“.
Независимо от това корабът беше извънредно красив, дълъг и източен платноход, който при попътен вятър би се плъзгал по вълните по-бързо от всеки параход, каквито притежаваше по това време англо-индийското правителство. С две думи, това беше истински корсарски кораб, който, като изключим размера на платната, напомняше знаменитите платноходи на нарушителите на морската блокада по време на войната между Севера и Юга в Съединените американски щати.
Но онова, което без съмнение най-много би трябвало да учуди пазача на семафора, бе екипажът на този кораб, прекалено многоброен за толкова малък и особен плавателен съд.
На него сякаш бяха събрани по един или повече представители на най-войнствените малайски племена с тъмна кожа и коси очи: бургази, макасарайци, батиасци, яки, всеизвестните всяващи ужас главорези от девствените лесове на остров Борнео.
Но никой от тях не бе облечен в националната си носия: всички носеха така наречения саронг, къс бяло платно, стигащо до колената, и кабай, нещо като широко пъстроцветно палто, даващо свобода на движенията.
Само двама, изглежда капитаните на кораба, бяха облечени по-различно, в разкошни скъпи дрехи.
Единият, който в момента, когато корабът минаваше край Даймънд Харбър, седеше на голяма възглавница от червена коприна, поставена до щурвала, беше великолепен ориенталски тип.
Висок, изключително развит, с извънредно красива глава с гъста къдрава коса, черна като крило на гарван, падаща върху раменете му, и две огнени очи.
Беше облечен по ориенталски в куртка от светлосиня коприна със златни нишки, широки ръкави и копчета от рубини, широк панталон и дълги островърхи ботуши от жълта кожа.
На главата си носеше малък тюрбан от бяла коприна с пера, закопчан с диамант, голям почти колкото орех и струващ без съмнение цяло състояние.
Другарят му, който стоеше облегнат на борда и прелистваше нервно някакво писмо, беше европеец, също така висок, с изтънчени, аристократични черти, меки сини очи и черни мустаци, леко прошарени, въпреки че изглеждаше по-млад от другия.
Беше облечен много елегантно, но не по ориенталски: сако от кафяво кадифе със златни копчета, препасано през кръста с широк пояс от червена коприна, брокатен панталон и гети от жълта кожа със златни токи. На главата си вместо тюрбан носеше широка сламена шапка от Манила, на която се вееха няколко панделки от червена коприна.
Пазачът посочи на стоящия до него този странен кораб с не по-малко необичаен екипаж. Двамата останаха с вперени в кораба очи, в очакване от него да се обадят с искане за лоцман. Никой не дръзваше да плава в тези води без опитен водач.
Корабът вече се беше изравнил с бялата къщичка и сигналната кула, до която стояха двамата пазачи и двама лоцмани в очакване да ги повикат, когато европеецът, дотогава сякаш не забелязващ близостта на семафорната станция, се обърна към другаря си, който от своя страна изглеждаше потънал в дълбок размисъл.
— Сандокан — запита го той, — вече навлязохме в реката и това е станцията с лоцманите, да вземем ли един от тях да ни преведе?
— Не обичам любопитни очи на моя кораб, Яниш — отвърна запитания и стана, като хвърли разсеян поглед към станцията. — Ще стигнем и сами до Калкута.
— Да — рече Яниш след кратък размисъл. — По-добре да минем инкогнито. Човек не знае никога: и най-малката недискретност може да предизвика съмнение у този разбойник Суйодхан.
— Ти си минавал вече по тези места. Кога според теб ще стигнем в Калкута?
— Със сигурност преди залез — отвърна Яниш. — Приливът се покачва и бризът е все така попътен.
— С нетърпение очаквам да видя отново ТремалНаик. Клетият ми приятел! Преди загуби жена си, а сега и дъщерята!
— Ще я изскубнем от Суйод хан, ще се види кой ще победи: Тигъра на Индия или Тигъра на Малайзия.
— Да — рече Сандокан и в очите му просветна пламък, а челото му се смръщи заплашително. — Ще я изскубнем от лапите му, та ако ще да преобърна цяла Индия и да издавя тези кучета, тугите, в тайнствените им пещери.
— Дали ТремалНаик е получил вече телеграмата ни?
— Не се безпокой, Сандокан, телеграмите винаги пристигат навреме.
— Значи ще ни чака?
— Мисля, че ще е по-добре да го известим, че вече сме влезли в Хюгли и тази вечер ще бъдем в Калкута. Така ще изпрати Каммамури да ни посрещне, за да ни спести лутането, докато търсим къщата му.
— Има ли телеграфна станция по протежение на реката?
— Да, в Даймънд Харбър.
— Сигналната станция, която току-що отминахме?
— Да, Сандокан.
— Докато не сме се отдалечили много, нареди да свалят платната и да поставят кораба на дрейф, и изпрати някого с една лодка. Загубата на половин час не е толкова фатална. Освен това мисля, че къщата на ТремалНаик може би се наблюдава от тугите.
— Възхищавам се на предпазливостта ти, Сандокан.
— Пиши, приятелю.
Яниш откъсна един лист от бележника си, извади молив от джоба си и написа: