Каммамури очакваше Тигъра на Малайзия да избухне в гняв, но страшният пират не загуби нито за миг самообладание и изглеждаше по-скоро доволен.
— Отлично — рече. — Ето една измама, от която ще извлечем ценни предимства. Би ли го познал, ако го срещнеш, Каммамури?
— Разбира се.
— Аз също. Донесе ли дрехите, за които ти казах?
— Карам четири сандъка в лодката.
— Какво ще правиш с тях, Сандокан? — попита Яниш.
— Този манти ще ни каже дали тугите са се завърнали в древното си седалище и дали малката Дарма е скрита в подземията наРаджмангал — отвърна Тигъра на Малайзия. — Нужен ни беше един туг, за да го накараме да проговори: сега ни е под ръка и, кълна се в Аллах, ще изкаже и майчиното си мляко. Остава ни само да го намерим. Надявам се, че ще успеем.
— Калкута е голям град и е гъсто населен, приятелю.
— Може би ще бъде по-лесно, отколкото мислите — рече по едно време Каммамури. — Има една пагода, посветена на богинята Кали, в Черния град, където гъмжи от туги. От три дни там се чества Дарма Раджа и съпругата му Дробиде.
— Имаме голям късмет — рече Сандокан. — Кога започва празникът?
— Привечер.
— Налага ли се да се върнеш при господаря ти?
— Казах му да не ме чака. И без това той ще дойде тук най-късно утре призори. Реши да се подслони на вашия кораб, за да може да действа по-свободно, без да бъде следен.
— Да вървим да вечеряме, приятели. Денят не бе загубен за нас.
V. ПРАЗНИКЪТ НА ДАРМА РАДЖА
Слънцето вече залязваше зад високите куполи на пагодите на Черния град, когато лодката напусна „Мариана“ и пое нагоре по реката под силния тласък на греблата.
На кърмата бяха седнали Каммамури, Сандокан и Яниш, и тримата преоблечени като мюсюлмани колкари, както и Самбилонг, боцманът на „Мариана“, полеви адютант на прославения пират.
Не носеха явно оръжие, но от издутините по връхните им дрехи можеше да се предположи, че са натъпкани с огнестрелни и хладни оръжия.
Лодката се носеше бързо по реката, успоредно на улица Странд в Белия град, както тук наричат английския квартал. Това е най-красивата и най-оживена улица на Калкута, която продължава до еспланадата на форт Уилям и е оградена от красиви сгради, достойни за централните лондонски улици. След малко стигнаха до кейовете, където по брега се редяха една до друга разкошни вили, наричани тук бунгала, разположени сред красиви градини. Нужен им беше още цял час, за да стигнат най-сетне до Черния град — индуските квартали.
Докато Белият град не се различаваше по нищо от най-красивите европейски столици, то Черният представляваше море от мизерни къщурки и бараки, с няколко паметника, достойни за грандиозната индуска архитектура, която поразява посетителите на Делхи, Агра, Бенарес и други исторически градове на Индия.
От блестящите английски къщи, огромните дворци, блесналите в светлини магазини, англиканските черкви, театрите и площадите на Белия град се преминава рязко към мизерните бараки, полусрутените пагоди, тъмните, зловонни пазари и калните сокачета на Черния град. Нерядко се виждат клетки с уловени зверове за цирковете по света, някое слонче си играе с куче…
Развалини, мръсотия, мизерия царят в древния индуски град. Къщички и барачки, струпани набързо къде от тухли, къде от сковани дъски, рядко с повече от един етаж, се точат с километри без ред, без керемиди, разделени от тесни улички, по които е опасно да се ходи нощем въпреки немалкия брой бели и тъмнокожи полицаи.
Беше вече осем вечерта, когато Каммамури, Яниш и Сандокан слязоха на кея на Черния град, препълнен по това време с рибарски лодки и пинаси, доплавали от горното течение на Ганг. От пинасите слизаха многобройни селяни от околностите на Калкута, дошли за празника Дарма Раджа, който май бе започнал, ако се съди по оглушителния шум от тамтами, барабани, китари и миртенги, който долиташе от далечината.
— Ще стигнем навреме, за да присъстваме на танца върху жарава — каза Каммамури на Сандокан. — Тази вечер ще има много прогорени стъпала, защото е последният танц на празника.
Смесиха се със слизащите от пинасите тълпи, които се изливаха на брега и се точеха по тесните улички на града, едва осветени от окачените по прозорците на къщите кандила, направени от половин кокосова черупка и пълни с олио, в което плува фитил.
Беше невъзможно да се върви в една посока. Тълпата ги блъскаше и повличаше ту насам, ту натам. Флегматичният Яниш не оказваше никаква съпротива и само гледаше да не бъде откъснат от своя приятел и от водача им. Сандокан беше изнервен от тази блъсканица, но и той се стараеше да не изпусне от очи Каммамури.