Носени от навалицата, след около двайсет минути стигнаха до широк площад, осветен от многобройни факли, увити с памук и напоени със смолисти вещества. От едната страна площадът бе затворен от стара пагода, която се издигаше във форма на пресечена пирамида в древноиндуски стил с колонади и скулптури на слонски глави, чудовищни божества и митични животни, почернели от времето.
Площадът беше претъпкан с брамини, бабу, както тук наричат гражданите, судрафи, селяни и лодкари. Но по средата имаше празно пространство, пазено от кордон сипаи. Там горяха огромни клади от дърва, излъчващи непоносима топлина.
— Какво ще пекат на тези огньове? — попита Сандокан, който си пробиваше трудно път през тълпата любопитни зяпачи.
— Стъпала, господине — отвърна му Каммамури.
— Какви стъпала? Чии? Може би слонски? Чувал съм да разправят, че били страшно вкусни.
— Човешки, капитане — рече махаратът. — Ще видите какво зрелище е. Но докато още не е започнало, да се опитаме да си пробием път до пагодата. Онзи, когото търсим, сигурно е там.
Проправяйки си път с лакти, успяха да се доберат до еспланадата, която водеше до пагодата. Но там бяха спрени от истинска човешка стена.
Всички индуски пагоди имат по две статуи на божеството, на което е посветен храмът: едната е отвън и народът може да оставя пред нея даровете си; другата е вътре, за нея поклонниците могат също да пращат дарове, но само по свещениците, които са си запазили правото да се доближават до нея. Те я мият с краве мляко или с олио, украсяват я с цветя и я помазват по време на обряд.
Простият народ се задоволява да гледа идола отдалеч и всеки е щастлив, ако може да получи поне едно цветче от гирляндите, които я красят. Брамините ги раздават, след като свърши обрядът.
Около двете статуи на Дарма Раджа и на съпругата му Дробиде бяха запалени многобройни факли, музиканти биеха оглушително барабани, тъпани и гонгове, а двойки баядерки се носеха в грациозни ориенталски танци и развяваха златотъкани воали.
Каммамури и спътниците му постояха известно време, оглеждайки тълпата с надежда да открият стария манти. След това отчаяни, че не можаха да го съзрат сред това море от човешки глави, се върнаха към средата на площада.
— Да потърсим някое хубаво място близо до огньовете — каза Махаратът на Сандокан. — Сигурен съм, че ще открием стария магьосник в кортежа на богинята Кали. Ако наистина е туг, както предполагаме, непременно ще участва.
— Но нали празникът е на Дарма Раджа? — попита го Яниш.
— Да, но тъй като пагодата е посветена на Кали, ще има шествие и с чудовищната статуя на тази кръвожадна богиня.
Блъскайки силно с лакти наляво и надясно, четиримата мъже успяха най-сетне да се доберат до средата на площада, част от който бе покрита с горящи главни, разпалвани от рояк индуси с големи ветрила от палмови листа.
— За почитателите на Дарма Раджа ли са тези огнища? — попита Яниш.
— Да, и ще видите как тези фанатизирани хора тичат върху тях.
— Що за удоволствие е да си печеш стъпалата.
— Но така ще отидат в кайласон.
— Какво е това?
— Раят, господине.
— Оставям им го с удоволствие — отзова се усмихнат пиратът. — Предпочитам да не си пърля краката.
Страшен шум и раздвижване на тълпата им подсказа, че в този момент процесията излиза от джамията, за да поведе правоверните на огнено изпитание.
Сред огромната маса любопитен народ се разтвори пътека, по която се появиха рояк танцьорки, следвани от групи музиканти и факлоносци.
— Дръжте се близо до мен — каза Каммамури, — да не ни изтласкат назад.
Придържаха се един за друг и въпреки страшната блъсканица успяха да останат близо до огъня.
Процесията слезе по еспланадата и приближи към центъра на площада, все така предвождана от баядерки, музиканти и факлоносци и следвана от молещи се брамини, пеещи псалми в чест на Дарма Раджа и Дробиде.
След тях десетина поклонници носеха върху паланкин статуите на двете божества, едната каменна, а другата от позлатена мед. Следваше статуята на богиня Кали, покровителка на пагодата, изваяна от син камък и обсипана с цветя.
Статуята на съпругата на свирепия Шива, бога изтребител, представляваше черна жена с четири ръце, в една от които държеше къса сабя дага, а в друга — отрязана глава.
От шията до краката й се спускаше огърлица от човешки черепи, през кръста бе препасана с колан от отрязани ръце, а езикът й се подаваше от устата, боядисан в червено от скулптора за по-голям ефект.
В краката й беше сгушен великан, а от двете й страни — две женски фигури, тънки и сухи, покрити единствено с дълги до колената коси.