Едната държеше човешки череп, долепен до устните й, сякаш пие от него, докато отстрани гарван чака с отворен клюн за капка кръв. Другата ръфаше стръвно човешка ръка, а отстрани лисица очакваше своя дял.
Общо гледката беше наистина ужасяваща. Каммамури наблюдаваше с безразличие. За него обрядът беше нещо познато. Също и Яниш запазваше спокойствие. Най-впечатлен изглеждаше Сандокан. Този фетиш му се струваше чудовищен и не можеше да си представи, че е възможно да се обожава подобна човекоядка.
— Това ли е богинята на тугите? — прошепна Сандокан.
— Да, капитане — отвърна Каммамури.
— Не са могли да измислят по-голямо страшилище. — Това е богинята на изтреблението.
— Виждам какъв страх внушава.
— Отваряйте си очите, господине. Ако нашият манти е тук, сигурно ще върви край статуята на Кали. Може би ще бъде един от носачите й.
— Всички ли, които обкръжават богинята, са от сектата на Суйод хан?
— Не е изключено и това се потвърждава от едно важно обстоятелство.
— Какво си забелязал?
— Че повечето от тях са с ризи, докато почти всички останали индуси, както виждате, са с голи гърди.
— Облекли са ги, за да скрият татуировката си, нали?
— Да, господин Сандокан, и… Ето го! Той е! Не съм се излъгал.
Като чу това, Яниш се огледа и потърси с очи човека, когото бе съзрял Каммамури.
Махаратът стисна ръката на пирата и му посочи един старец, който вървеше пред статуята на божеството, свирейки на инструмент, направен от две тикви с различна големина, прерязани и мушнати от двете страни на дървен цилиндър, с опънати върху него струни: така наречения индуски бин.
Сандокан и Яниш едва се сдържаха да не извикат.
— Това е човекът, който идва на вашия кораб — рече първият.
— Същият, който извърши обряда пучие в дома на моя господар — каза Каммамури.
— Да, това е нашият манти! — възкликна Яниш.
— Позна ли го, Самбилонг?
— Точно той закла ярето — отвърна боцманът на „Мариана“. — Невъзможно е да се сбърка.
— Приятели — рече Сандокан, — тъй като съдбата ни помогна да го открием, трябва да внимаваме, да не го изпуснем да ни се изплъзне.
— Няма да го изпусна от очите си, капитане — каза Самбилонг. Ще го догоня и върху жаравата, ако пожелаете.
— Да се вмъкнем сред шествието.
Пробиха с мъка първите редици на зрителите и се смесиха с почитателите на Кали, които обкръжаваха статуята.
Манти беше само на няколко крачки от тях и тъй като беше висок на ръст, те можеха лесно да го наблюдават. Процесията обиколи огромното огнище, след което се изтегли пред пагодата.
Сандокан и приятелите му се възползваха от бъркотията и застанаха зад стария манти, който беше в първата редица до статуята на Кали, поставена на земята.
Главният брамин даде знак и баядерките престанаха да танцуват, а музикантите оставиха инструментите си.
Четирийсетина полуголи мъже, повечето от тях факири, държащи в ръце ветрила от палмови листа, излязоха напред, отправяйки се към жаравата, разпалвана от стотици други ветрила.
Фанатизираните поклонници, които се готвеха да преминат през огненото изпитание, за да изкупят повече или по-малко въображаемите си грехове, не изглеждаха ни най-малко изплашени от онова, което ги очакваше.
Спряха за момент, нададоха диви викове, молейки за покровителство Дарма Раджа и неговата съпруга, посипаха си челата с топла пепел и изтичаха върху жаравата с боси крака, докато тамтамите, барабаните и духовите инструменти подеха отново адската си музика, може би за да заглушат виковете от болка на тези нещастници.
Някои пресякоха огъня, тичайки, но други вървяха с бавна крачка, без да дават никакви признаци за болка. Но без съмнение усещаха силно изгаряне, тъй като краката им димяха и из въздуха се носеше отвратителна миризма на изгорено месо.
— Тези хора сигурно са луди! — не можа да удържи възклицанието си Сандокан.
Но това бе голяма непредпазливост от негова страна и пръв го забеляза самият той, защото привлече вниманието на човека, когото следяха.
Чувайки гласа му, старецът, който се намираше тъкмо пред пирата, се обърна моментално.
Очите му стрелнаха за миг Сандокан и другарите му, след което манти извърна глава напред, без да даде израз на каквото и да било вълнение. Беше ли познал двамата капитани на „Мариана“ и Каммамури, преоблечени като мюсюлмани? Или се беше обърнал съвсем случайно?
Но Сандокан забеляза този пронизващ като острие на кама поглед, стисна ръката на Яниш, който стоеше до него, и му прошепна на ухото на малайски:
— Трябва да внимаваме! Боя се, че ни позна.