— Не вярвам — отвърна португалецът. — Не би бил така спокоен и щеше да се опита веднага да се отдалечи.
— Този старец е по-хитър и от лисица. Но опита ли се да избяга, ще го хвана.
— Луд ли си, братко? Намираме се сред фанатизирана тълпа и малкото сипаи, поддържащи реда, няма да могат да ни защитят. Нека бъдем предпазливи. Тук не сме в Малайзия.
— Но не искам да рискувам да го изпусна от погледа си. Ако ме е познал, чувствам, че ще успее да избяга!
— Ще го проследим и ще видиш, че все някъде ще ни падне в ръцете. Само бъди предпазлив, драги, много предпазлив, иначе ще развалим всичко.
Междувременно други групи каещи се прекосяваха жаравата, насърчавани от възбудените викове на зрителите и подтиквани от жреците, които им обещаваха блаженство и вечен живот в кайласон.
Някои, обхванати от необяснима възбуда, се връщаха върху жаравата, танцувайки буйно като разярени зверове.
Сандокан, Яниш и двамата им другари не обръщаха голямо внимание на това тичане из огъня. Цялото им внимание бе съсредоточено върху стария манти, сякаш се бояха да не изчезне пред очите им.
Празникът вече привършваше, когато Сандокан и Яниш, които бяха най-близо до него, го видяха да вдига над главата си своя бин и възползвайки се от момента, когато музикантите си почиваха, опъна металните му струни, които издадоха остри и пронизителни звукове, чуващи се из целия площад. Това предизвика известно раздвижване сред хората около статуята на Кали.
— Какво означават тези звуци? — обърна се Сандокан към Яниш. — Да не би да е някакъв сигнал?
— Попитай Каммамури.
И тъкмо когато махаратът се канеше да обясни на Яниш за какво става въпрос, откъм пагодата, сред настъпилата на площада тишина, прозвучаха три силни изсвирвания на някаква тръба.
Каммамури едва сподави вика си.
— Това е рамсингата на тугите! Свири на смърт! Господин Яниш, господин Сандокан, да бягаме. Сигурен съм, че свири за нас.
— Кой трябва да бяга? — запита Сандокан, гордо усмихнат. — Ние ли?… Тигрите на Момпрацем не обръщат гръб. Искат да се бием? Е, добре, ние приемаме битката, нали Яниш?
— Бога ми! — отвърна португалецът, запалвайки си спокойно цигара. — Не сме дошли само да присъстваме на религиозни обреди.
— Капитане — каза Самбилонг, мушкайки ръка под връхната си дреха. — Искате ли да убия този старец?
— Спокойно, тигърчето ми — отвърна Сандокан, — нужен ми е жив, а не кожата му.
— Щом ми наредите, ще го отвлека начаса.
— Да, но не тук. Празникът свърши. Приятели, не изпускайте от очи стареца и пригответе оръжието си. Предстои ни малко развлечение.
VI. БАЯДЕРКАТА
Площадът бавно се опразваше, а жреците отнасяха обратно в пагодата статуите на Кали, на Дарма Раджа и Дробиде, придружени от музикантите, баядерките и нестинарите.
Старият манти придружи статуята до еспланадата, като не преставаше да свири на своя бий; но стигнал дотам, вместо да се изкачи и да влезе в пагодата, внезапно се спусна сред група хора, надявайки се може би да се скрие от погледите на четиримата фалшиви мюсюлмани. Промъкна се бързо през тълпата и сви в една уличка, която изглежда заобикаляше пагодата, и се отдалечи почти тичайки.
Но тази маневра не убягна нито на Камамури, нито на Тигрите на Момпрацем. Със същата бързина четиримата мъже заобиколиха групата и се озоваха навреме в началото на уличката, така че можаха да видят бягащия плътно до фасадите на къщите магьосник.
Не искаха да го нападнат веднага, тъй като бяха все още близо до площада. Викът му можеше да привлече някого. Не бе изключено да се притекат и тугите, които бяха носили статуята на Кали и се навъртаха все още около пагодата.
Манти ускоряваше непрекъснато крачка, но и преследвачите му не изоставаха, даже го наближаваха, макар че не тичаха.
Вече се бяха отдалечили на около двеста-триста крачки от пагодата, когато внезапно видяха откъм една странична уличка да нахлуват баядерки с дайрета и широки ленти от синя коприна в ръце, придружени от две девойки с факли.
Бяха трийсетина, всичките красиви, с жарки очи и дълги черни коси, падащи по раменете им, облечени в муселинени дрехи и накичени със златни гривни и огърлици.
В едната си ръка държаха малки дайренца, а в другата — леки копринени ленти, които размахваха във въздуха с фантастична бързина.
В миг всички тези девойки, сякаш обхванати от луда радост, наобиколиха четиримата мъже и захванаха около тях вихрен танц, като размахваха високо копринените ленти, сякаш се бяха наговорили да им пречат да виждат стария манти.
Сандокан веднага им извика:
— Сторете ни път, момичета! Бързаме!